Читать «Време на презрение» онлайн - страница 5

— Какво? — застина Аплегат, притиснал седлото към корема си. — Какво говорите, госпожице? Какъв пясък?

Девойката потрепна, разтърка лицето си. Петнистата кобила разтърси глава.

— Цири! — извика рязко чернокосата жена от двора, докато оправяше подпръга и дисагите на врания кон. — Побързай!

Девойката се прозина, гледайки в Аплегат, и примигна, създавайки впечатление, че е учудена от присъствието му в конюшнята. Куриерът мълчеше.

— Цири — повтори жената. — Да не заспа?

— Идвам, госпожо Йенефер!

Когато Аплегат най-накрая оседла коня си и го изкара на двора, вече нямаше и следа от жената и девойката. Някакъв петел изкукурига провлачено и хрипливо, разлая се куче, сред дърветата се обади кукувица. Куриерът скочи върху седлото. Изведнъж си спомни за зелените очи на сънената девойка и за странните й думи. Тиха опасност? Сиви пера? Горещ пясък? Помисли си, че момичето сигурно не е съвсем наред с разсъдъка. Сега се срещаха мнозина такива — побъркани девойчета, насилени по време на войната от мародери или от други скитници… Да, определено беше чалната. А може би просто още беше полузаспала, не бе успяла да се събуди напълно? Какви ли неща не говорят хората при събуждане, когато все още са между съня и реалността…

Отново го побиха тръпки и почувства болка между лопатките си. Помасажира раменете си с юмрук.

Веднага щом се озова на мариборския път, пришпори коня и се понесе в галоп. Трябваше да бърза.

* * *

Куриерът не почива дълго в Марибор — денят още не беше свършил, когато вятърът отново засвири в ушите му. Новият кон — сив жребец от мариборските конюшни, се движеше енергично, изпънал шия, и размахваше опашка. Край пътя се мяркаха върби. Аплегат усещаше до гърдите си кесията с дипломатическата поща. Задните части го боляха.

— Пфу, дано си строшиш врата, проклет въздушен змей! — извика подире му един колар, дърпайки юздите на впрегнатите коне, уплашени от прелетелия покрай тях бързоног жребец. — Пришпорил го, сякаш смъртта се носи по петите му! Давай, давай, празноглавецо, така или иначе не можеш да избягаш от нея!

Аплегат избърса насълзените си от вятъра очи.

Предишната вечер предаде на Фолтест писмата, а после му изрецитира тайното послание на крал Демавенд:

От Демавенд до Фолтест. В Дол Ангра всичко е готово. Маскираните чакат заповедта. Набелязан момент — втората нощ след юлското новолуние. Хората трябва да бъдат свалени на отсрещния бряг два дни по-късно.

Над пътя се носеха ята врани и гръмогласно грачеха. Те летяха на изток, към Махакам и Дол Ангра, към Венгерберг. Куриерът си повтори наум думите на тайното послание, изпратено чрез него от краля на Темерия до краля на Аедирн:

От Фолтест до Демавенд. Първо — да отложим акцията. Умниците са свикали Събор на остров Танед, искат да се съберат и да обсъдят нещо. Този Събор може да промени много неща. Второ — търсенето на Лъвчето може да бъде прекратено. Потвърдено е. Лъвчето е мъртво.

Аплегат пришпори жребеца. Трябваше да бърза.

* * *

Тесният горски път беше задръстен от каруци. Аплегат дръпна юздите и със спокоен ход на коня се приближи до последната от дългата редица талиги. Веднага съобрази, че не може да се промъкне през задръстването. Не можеше да става и дума да се върне назад — твърде много време щеше да изгуби. Не му се искаше и да се набутва в блатистия гъсталак, за да заобиколи задръстването, още повече, че се смрачаваше.