Читать «Време на презрение» онлайн - страница 8

— И господин комендантът каза същото, само че малко по-грубо. А вещерът отговори, че толкова струва и че на него му е все едно, нека чудовището си седяло на пътя, ако ще и до края на света. Командирът отвърна, че няма да плати толкова, по-добре да почака докато тази твар си отлети сама. Тогава вещерът каза, че няма да отлети, защото е гадна и свирепа. А дори и да отлети, ще се върне, защото това е нейната ловна тера… терет… теретор…

— Стига си протакал, сополанко! — разсърди се първият старец, който безуспешно се опитваше да издуха носа си с пръсти, без да пуска юздата. — Разказвай какво стана!

— Че аз какво разправям? Вещерът рече, че чудовището няма да отлети, а цяла нощ ще яде убития рицар, защото нали той е в броня, трудно ще го изчовърка отвътре. В този момент се приближиха търговците и се заеха да се пазарят с вещера — така и така, щели да съберат сто крони и да му ги дадат. Вещерът отговори, че звярът се казва мантикора и е изключително опасен, така че могат да си заврат стоте крони в задниците, той нямало да си заложи главата за толкова. Като чу това, комендантът се вбеси и каза, че това им е работата на вещерите и на кучетата — да си залагат главите, и оприличи самия вещер със задник. Търговците явно се уплашиха да не би и вещерът да се разсърди и да си тръгне, затова се съгласиха на сто и петдесет крони. И вещерът извади меча си и тръгна по пътя, към мястото, където седеше чудовището. А комендантът направи знак против уроки подир него и каза, че не може да проумее защо по земята бродят такива адски изчадия. Един търговец му възрази, че вместо да преследва елфите из горите, ако войската гонеше страшилищата от пътищата, то нямаше да има нужда от вещери и че…

— Стига си се отвличал — прекъсна го старецът, — разказвай какво видя.

— Аз пазих коня на вещера — похвали се момчето. — Кафява кобила с бяло петно.

— Да върви по дяволите кобилата! Как вещерът уби чудовището — видя ли?

— Ъъъ… — заекна момчето. — Не видях… Избутаха ме назад. Всички започнаха да крещят и конете се уплашиха, и тогава…

— Разправях аз — изрече старецът с презрение, — че нищо не е видял сополанкото.

— Видях вещера, когато се връщаше! — наежи се момчето. — А комендантът, който наблюдаваше всичко, пребледня и каза тихо на войниците, че това са магии или елфически трикове и че обикновените хора не могат да боравят толкова бързо с меча… Вещерът си взе парите от търговците, яхна кобилата и си тръгна.

— Хм… — промърмори Аплегат. — Накъде тръгна? По пътя към Карерас? Ако е нататък, може да го догоня. Поне да го зърна.

— Не — каза момчето. — На кръстопътя зави към Дориан. Много бързаше.

* * *

Вещерът рядко сънуваше, а дори и това да се случеше, никога не помнеше сънищата си, след като се събуди. Дори и кошмарите — а обикновено сънищата му бяха кошмари.

И сега сънува кошмар, но този път си спомняше поне фрагмент от него. От вихъра на някакви неясни, внушаващи тревога фигури, странни, зловещи сцени и непонятни, но ужасяващи думи и звуци, внезапно се открои ясен и чист образ. Цири. Не такава, каквато я помнеше от Каер Морхен. Пепелявите й коси, които се развяваха, докато се носеше в галоп, бяха по-дълги — като тогава, при първата им среща в Брокилон. Докато тя преминаваше покрай него, той понечи да извика, но не можа да издаде нито звук. Искаше да се втурне след нея, но имаше усещането, че е потопен до кръста в застинала смола. А Цири, изглежда, не го виждаше, и галопираше нататък, в нощта, сред уродливи елхи и върби, размахващи клони като живи. Гералт видя, че я преследват. След нея се носеше вран кон, ездачът му беше с черни доспехи и шлем, украсен с крилете на хищна птица.