Читать «Време на презрение» онлайн - страница 52

— Плува като малко тюленче — засмя се Маргарита, лягайки на дървения шезлонг до Йенефер. — И е стройна като морска нимфа. Ще ми я дадеш ли, Йенефер?

— Нали точно затова съм я довела.

— В кой курс да я запиша? Знае ли основите?

— Знае ги. Но нека да започне като всички останали — от младшата група. Няма да й навреди.

— Разумно — каза Тисая де Врие, заета с пренареждане на чашите за вино върху мраморната маса, покрита с капки кондензирана пара. — Разумно, Йенефер. На момичето ще й бъде по-лесно, ако започне заедно с другите новачки.

Цири се измъкна от басейна и седна на ръба, изстисквайки косата си и пляскайки с крака във водата. Йенефер и Маргарита лениво обменяха клюки, като от време на време триеха лица с намокрени със студена вода кърпички. Тисая, целомъдрено загърнала се с чаршаф, не се включваше в разговора и създаваше впечатление, че е напълно погълната от подреждането на масата.

— Моля за извинение, благородни дами! — обади се изведнъж отгоре невидимият собственик на странноприемницата. — Простете, че си позволих да ви попреча, но… някакъв офицер желае да види спешно госпожа де Врие! Казва, че е неотложно!

Маргарита Льоантил се изкикоти и намигна на Йенефер. Двете едновременно отметнаха кърпите от бедрата си и заеха доста изискани и предизвикателни пози.

— Нека офицерът влезе! — извика Маргарита, сдържайки смеха си. — Каним го! Вече сме готови!

— Като децата сте! — въздъхна Тисая де Врие, клатейки глава. — Загърни се, Цири.

Офицерът влезе, но се оказа, че приготовленията на магьосничките са били напразни. При вида им офицерът не се смути, не се изчерви, не отвори уста, не се опули. Защото офицерът беше жена. Висока, стройна жена с буйна черна коса и меч на кръста.

— Госпожо — каза сухо жената, покланяйки се леко на Тисая де Врие. — Докладвам, че изпълних заповедите ви. Моля за разрешение да се върна в гарнизона.

— Разрешавам — отговори кратко Тисая. — Благодаря за ескорта и за помощта. Лек път.

Йенефер приседна на шезлонга, без да откъсва поглед от златисто-черно-червената панделка на рамото на жената войн.

— Не се ли познаваме?

Жената войн се поклони сдържано и изтри изпотеното си лице. В банята беше горещо, а тя стоеше с ризница и кожен кафтан.

— Често съм била във Венгерберг, госпожо Йенефер — каза жената. — Казвам се Райла.

— Съдейки по панделката, служиш в специалните части на крал Демавенд?

— Да, госпожо.

— С какъв чин?

— Капитан.

— Много добре — разсмя се Маргарита Льоантил. — Констатирам с удоволствие, че във войската на Демавенд най-накрая са започнали да дават офицерски чинове на войници с яйчници.

— Ще разрешите ли да се оттегля? — жената войн се изпъна, положила длан върху ръкохватката на меча.

— Разрешавам.

След малко Маргарита попита:

— Усетих враждебност в гласа ти, Йена. Какво имаш против госпожа капитана?

Йенефер се изправи и взе от масата две чаши.

— Видя ли стълбовете на кръстопътищата? — попита тя. — Трябваше да ги видиш, трябваше да усетиш смрадта на разлагащи се тела. Тези стълбове са тяхна идея и тяхно дело. На нея и на подчинените й от специалните отряди. Банда садисти!