Читать «Време на презрение» онлайн - страница 50

— Напразно. Да вървим, по-бързо. Пладне вече мина, трябва да се връщам.

— Добре се справи с онова чудовище — погледна я с уважение момчето. — И действаше страшно бързо! Къде си научила това?

— Кое? Оръженосецът уби виверна.

— Не е вярно. Аз видях…

— Нищо не си видял. Моля те, Фабио, никому нито дума. Никому. И особено на госпожа Йенефер. Леле, ще ми даде да се разбера, ако узнае… — Цири помълча малко. — Тези там — посочи тя зад гърба си, в посока на пазарния площад — бяха прави. Аз раздразних виверна. Всичко стана заради мен…

— Не беше заради теб — възрази с увереност Фабио. — Клетката беше изгнила и закована криво-ляво. Можеше да се разпадне всеки момент, след час, утре, вдругиден… Даже по-добре, че се случи сега, защото ти спаси…

— Не аз, а оръженосецът! — изкрещя Цири. — Оръженосецът! Набий си го в главата най-накрая! Казвам ти, ако ме издадеш, ще те превърна в… В нещо ужасно! Знам магии! Ще те омагьосам…

— Хей! — разнесе се зад гърбовете им. — Стига толкова!

Една от следващите ги жени имаше тъмни, гладко сресани коси, блестящи очи и тънки устни. На раменете си носеше късо наметало от виолетово кадифе, обшито с кожа от катерици.

— Защо не си в училището, ученичке? — попита тя с леден, звучен глас, оглеждайки Цири изпитателно.

— Почакай, Тисая — каза втората жена, по-млада, светлокоса и висока, със зелена рокля с голямо деколте. — Аз не я познавам. Тя сигурно не е ученичка…

— Ученичка е — прекъсна я тъмнокосата. — Сигурна съм, че е едно от твоите момичета. Та ти не ги познаваш всичките по физиономия. Една от онези, които избягаха от Локсия по време на безпорядъка при смяната на жилищата. И сега тя ще си признае сама. Е, ученичке, слушам те.

— Какво? — намръщи се Цири.

Жената стисна тънките си устни и намести маншетите на ръкавиците си.

— От кого открадна камуфлажния амулет? Или някой ти го даде?

— Какво?

— Не изпитвай търпението ми, ученичке. Името ти, класа ти, коя е наставницата ти? По-бързо!

— Какво?

— На глупава ли се правиш, ученичке? Името ти! Как се казваш?

Цири стисна устни, в очите й се появиха зелени огънчета.

— Анна Ингебора Клопсток — процеди нагло тя.

Жената вдигна ръка и в този момент Цири осъзна огромната си грешка. Йенефер само веднъж, уморена от безкрайните й капризи, й беше демонстрирала как действа парализиращата магия. Усещането беше изключително неприятно. Сега се случи същото.

Фабио извика приглушено и се хвърли към Цири, но другата жена, светлокосата, го хвана за яката и го закова на място. Момчето се опита да се освободи, но ръката на жената беше като от желязо. Цири не можеше дори да трепне. Струваше й се, че полека-лека се сраства със земята. Тъмнокосата се наведе и я погледна с блестящите си очи.

— Аз не съм привърженица на телесните наказания — каза тя студено, докато отново нагласяше маншетите на ръкавиците си. — Но ще се постарая да бъдеш наказана, ученичке. Не за непослушанието, нито за кражбата на амулета или за самоотлъчката. И не защото носиш непозволени дрехи или защото ходиш с момче и му говориш за неща, за които не ти е позволено да говориш. Ще бъдеш напердашена за това, че не можа да разпознаеш архимагистър.