Читать «Време на презрение» онлайн - страница 49

— Жалко, че не можеш да видиш себе си — промълви тя.

Наоколо се тълпяха хора. Някои ръгаха тялото на виверна с пръчки и ръжени, други оказваха помощ на сипаничавия, останалите възхваляваха героичния оръженосец, безстрашният изтребител на дракони, единственият, запазил спокойствие и предотвратил касапницата. Оръженосецът успокояваше кайсиевата девойка, без да спира да гледа объркано острието на меча, покрито с размазани струи засъхваща кръв.

— Моят герой… — Кайсиевата девойка се беше свестила и се беше хвърлила на шията на оръженосеца. — Моят спасител! Моят любим!

— Фабио — каза със слаб глас Цири, виждайки пробиващите си път през тълпата градски стражи, — помогни ми да стана и ме измъкни оттук. По-бързо.

— Горките деца… — Някаква дебела гражданка с елегантна шапка ги погледна, когато се провираха през тълпата. — Как го закъсахте. Ако не беше храбрият рицар, майките ви щяха да си изплачат очите!

— Разберете чий оръженосец е този млад рицар! — извика един занаятчия с кожена престилка. — Заслужил си е награда!

— А ловецът на зверове — на позорния стълб! Да се бичува! Да доведе такова чудовище в града, сред хората…

— Вода, вода! Госпожицата отново припадна!

— Клетата ми Мушичка! — изведнъж изпищя търговката, навеждайки се над останките на рошавото кутре. — Клетото ми кученце! Хора-а-а! Хванете онази девойка, онази многознайка, дето ядоса дракона! Къде е тя? Хванете я! Не е виновен ловецът на зверове, а тя!

Градските стражи, подкрепяни от многобройни доброволци, се заеха да обикалят тълпата и да се оглеждат.

— Фабио — прошепна Цири, — да се разделим. Ще се срещнем на уличката, по която дойдохме. Върви. Ако някой те задържи и попита за мен — не ме познаваш и не знаеш коя съм.

— Но… Цири…

— Върви!

Тя стисна в шепа амулета на Йенефер и промърмори активиращо заклинание. Магията подейства мигновено и точно навреме. Стражите, които вече си проправяха път в нейна посока, се спряха объркани.

— По дяволите! — учуди се единият от тях, който като че ли гледаше право в Цири. — Къде е тя? Та нали току-що я видях…

— Там, там! — извика вторият, гледайки в противоположната посока.

Цири се обърна и си тръгна, все още леко опиянена и обезсилена от адреналина и от активирането на амулета. Амулетът действаше така, както и трябваше да действа — абсолютно никой не я забелязваше и никой не й обръщаше внимание. Абсолютно никой. В резултат на това, докато успее да се измъкне от тълпата, безброй пъти я блъскаха, настъпваха и ритаха. По чудо избягна един хвърлен от каруца сандък. За малко да й извадят окото с една вилица. Както се оказваше, заклинанието си имаше хубавите и лошите страни — при това лошите не бяха по-малко от хубавите.

Действието на амулета не продължи дълго. Цири нямаше достатъчно сили, за да го овладее и да удължи времето на действие на заклинанието. За щастие действието на магията прекъсна в подходящия момент — когато тя вече се беше измъкнала от тълпата и видя Фабио, който я чакаше на улицата.

— Олеле — каза момчето. — Олеле, Цири. Ти дойде. Притеснявах се…