Читать «Време на презрение» онлайн - страница 42

Човекът с тромпета вече не се чуваше. Тя реши, че най-вероятно някой го е утрепал.

— Какво ухае толкова апетитно?

— Понички. — Фабио хвана кесията си. — Искаш ли да хапнеш една?

— Искам да хапна две.

Продавачът им подаде три понички, прие петака и им върна четири медни монети, едната от които строши на две. Цири, която постепенно живваше отново, наблюдаваше операциите на продавача, докато лакомо поглъщаше първата поничка.

— Не е ли тръгнал оттук изразът „не струва пукнат грош“? — попита тя, заемайки се с втората поничка.

— Оттук. — Фабио дояждаше своята поничка. — Нали няма по-малки монети от грош. А там, откъдето си родом, не се ли употребяват полугрошове?

— Не. — Цири облиза пръстите си. — Там, откъдето съм родом, се употребяват златни дукати. Освен това чупенето беше ненужно и излишно.

— Защо?

— Защото искам да изям трета поничка.

Поничките с пълнеж от сливов мармалад действаха като най-вълшебния еликсир. Настроението на Цири се подобри и гъмжащият от народ площад престана да я ужасява, а даже започна да й се харесва. Тя не позволяваше вече на Фабио да я мъкне след себе си, а даже го задърпа подир себе си в гъстата тълпа, към мястото, от което някой произнасяше реч, покачил се върху импровизирана трибуна от бъчви. Оказа се, че ораторът е възрастен дебеланко. По бръснатата му глава и тъмнокафявата роба Цири разпозна в него странстващ жрец. Вече беше срещала такива — от време на време посещаваха храма на Мелителе в Еландер. Майка Ненеке никога не ги наричаше по друг начин, освен „онези глупави фанатици“.

— На света има само един закон! — крещеше дебелият жрец. — Божият закон! Цялата природа е подчинена на този закон, цялата земя и всичко, което живее на тази земя! А вълшебството и магията са врагове на този закон! Така че проклети да са магьосниците и близък е денят на гнева, в който огън от небесата ще унищожи скверния им остров. Ще рухнат стените на Локсия, Аретуза и Гарщанг, зад които точно сега се събират тези неверници, за да плетат интригите си. Ще рухнат тези стени…

— И ще се наложи да бъдат построени наново, мамка му — промърмори застаналият до Цири калфа-зидар с престилка, изцапана с вар.

— Увещавам ви, добри и благочестиви хора — продължаваше да вика жрецът, — не вярвайте на магьосниците, не се обръщайте към тях нито за съвети, нито с молби! Не позволявайте да ви подведе нито красивата им външност, нито гладкият им говор, защото истина ви казвам, магьосниците са като белосани гробници — отвън красиви, но вътре изгнили!

— Вижте го! — обади се млада жена с кошница, пълна с моркови. — Колко е силен на думи! Завижда на маговете — и в това е цялата работа.

— Сигурно — подкрепи я зидарят. — На него главата му е плешива като яйце, а търбухът му виси до коленете. А магьосниците нито дебелеят, нито оплешивяват… Магьосничките пък са невероятно красиви…

— Продали са си душите на дявола за тази красота! — извика един нисък тип с обущарско чукче на колана.

— Глупак си ти! Ако не бяха добрите госпожи от Аретуза, отдавна да си си събрал парцалите и да си си тръгнал. Трябва да им благодариш, че имаш какво да ядеш!