Читать «Време на презрение» онлайн - страница 41

— И още как. — Цири се усмихна лукаво. — Искат го — и седят заключени в този затвор. Ако не искаха, не биха допуснали да ги затворят там. Всичко е много просто — трябва да се избяга навреме. Още преди да си попаднал там, защото после може да е много по-трудно…

— Как така да се избяга? А къде би могъл някой…

— Някой… не би имал къде да избяга, горкичкият — прекъсна го Цири. — Фабио? А къде е град… Хирундум?

Момчето я погледна смаяно.

— Хирундум не е град — каза той. — Това е голяма ферма. Там има градини, доставящи плодове и зеленчуци за всички градове в околността. Има езерца, в които се отглеждат шарани и други риби…

— А колко далеч е този Хирундум? Накъде е? Покажи ми.

— А защо искаш да знаеш това?

— Покажи ми, моля те.

— Виждаш ли пътя, водещ на запад? Там, където са каруците? Точно по него се стига до Хирундум. Петнайсетина мили, през цялото време се пътува покрай гори.

— Петнайсет мили — повтори Цири. — Не е много, ако имаш добър кон… Благодаря, Фабио.

— За какво ми благодариш?

— Няма значение. Сега ме отведи на пазарния площад. Обеща ми.

— Да вървим.

Цири още не беше попадала на такъв шум и такава блъсканица като царуващите на пазарния площад в Горс Велен. Шумният рибен пазар, през който бяха минали неотдавна, изглеждаше като тих храм в сравнение с пазарния площад. Площадът беше огромен и въпреки това на Цири й се струваше, че могат само да мечтаят да проникнат на територията на пазара, и им остава единствено да го наблюдават отдалече. Фабио обаче смело се вля в тълпата, мъкнейки момичето след себе си. На Цири й се зави свят.

Продавачите се развикаха, купувачите крещяха още по-силно, изгубилите се в тълпата деца виеха и плачеха. Мучеше добитък, блееха овце, кудкудякаха кокошки и крякаха гъски. Джуджетата търговци удряха ожесточено с чукчета по някакви тенекии, а когато спираха за малко, за да пият вода, започваха да се ругаят грозно. От няколко места на площада се разнасяха звуци на свирки, гусли и цимбали — явно разни музиканти изнасяха концерти там. Отгоре на всичко някой невидим в тълпата постоянно надуваше тромпет. Той определено не беше музикант.

Цири отскочи от пътя на една бягаща в тръс, пронизващо квичаща свиня, и се натъкна на клетка с кокошки. Бутнаха я и тя настъпи нещо меко и мяучещо. Отскочи и едва не попадна под копитата на някакво огромно, вонящо, отвратително и ужасяващо животно, което разблъскваше хората с косматите си хълбоци.

— Какво беше това? — извика тя, опитвайки се да запази равновесие. — Фабио?

— Камила. Не се плаши.

— Не се плаша! Ама че работа!

Цири започна да се озърта с любопитство. Понаблюдава работата на няколко полуръста, които пред очите на публиката изработваха декоративни мехове от козя кожа, полюбува се на красивите кукли, изложени на сергията на двойка полуелфи. Огледа изделията от малахит и яспис, продавани от един навъсен и мърморещ гном. С интерес и със самочувствието на познавач разгледа мечовете в една оръжейна работилница. Позяпа група девойки, които плетяха кошници от върбови клони и стигна до извода, че няма нищо по-лошо от такъв вид работа.