Читать «Време на презрение» онлайн - страница 44

Сергиите бяха безброй и навсякъде предлагаха по нещо вкусно. Изядоха по още една сладка с крем, а малко по-късно — съвместно — една пушена змиорка, след което излапаха и нещо много странно, изпържено и нанизано на пръчка. После се повъртяха около една каца с кисело зеле, и се направиха, че го пробват, за да купят по-голямо количество. Но когато се наядоха, без да купят нищо, продавачката ги нарече помиярчета.

Продължиха нататък. За останалите пари Фабио купи кошничка с круши. Цири погледна в небето, но реши, че още не е пладне.

— Фабио? А какви са тези палатки и будки там, при стената?

— Най-различни развлечения. Искаш ли да погледнеш?

— Искам.

Пред първата палатка стояха само мъже, пристъпващи възбудено от крак на крак. Отвътре долитаха звуци на флейта.

— „Тъмнокожата Лейла — прочете с усилие Цири разкривения надпис върху платното — показва всички тайни на своето тяло в танца“. Някаква глупост! Какви тайни…

— Да вървим по-нататък, да вървим по-нататък — повтаряше Фабио, изчервил се целият. — О, виж, това е интересно. Тук приема врачка, предсказваща бъдещето. Имам още два гроша, ще са достатъчни…

— Пари на вятъра — изсумтя Цири. — Виж ти, предсказания за два гроша! За да се предсказва, трябва да си пророчица. Пророкуването е голям талант. Дори сред магьосничките само една от сто е способна на такова нещо…

— Една врачка предсказа на голямата ми сестра, че ще се омъжи, и точно така стана — отбеляза момчето. — Недей да правиш фасони, Цири. Ела да ни гледат…

— Аз не искам да се омъжвам. Не искам да ми гадаят бъдещето. Тук е горещо, а от тази палатка смърди на тамян, няма да вляза там. Ако искаш — иди сам, ще те изчакам. Само не знам за какво са ти тези предсказания. Какво искаш да узнаеш?

— Ами… — запъна се Фабио. — Най-много искам да узная… ще пътешествам ли. Искам да пътешествам. Да обиколя целия свят…

„Ще пътешества — помисли си изведнъж Цири, усещайки как й се завива свят. — Ще пътешества на големи бели платноходи… Ще се добере до страни, които никой преди него не е виждал… Фабио Сахс, откривателят… На негово име ще нарекат полуостров накрая на континент, който все още няма име. На петдесет и четири годишна възраст, когато вече ще има жена, син и три дъщери, ще умре далеч от дома и близките си… От болест, която все още няма име…“

— Цири! Какво ти става?

Тя потърка лицето си с длан. Струваше й се, че се издига нагоре във водата, че се носи към повърхността от дъното на дълбоко, леденостудено езеро.

— Нищо… — промърмори тя, докато се оглеждаше и идваше на себе си. — Зави ми се свят… Това е заради проклетата жега. И заради тамяна от палатката…

— По-скоро е от зелето — изрече сериозно Фабио. — Не трябваше да ядем толкова. На мен също ми кипи в корема.

— Нищо ми няма! — Цири енергично вдигна глава, чувствайки се наистина по-добре. Мислите, които се въртяха в главата й като вихър, се разсеяха и потънаха в забвение. — Да вървим, Фабио. Да вървим нататък.

— Искаш ли круша?

— Разбира се, че искам.