Читать «Време на презрение» онлайн - страница 40

На върха ги посрещна морският бриз. Цири с удоволствие го вдиша след гъстия и неподвижен градски задух. Тя опря лакти на ръба на стената и се загледа надолу към оцветеното от платна пристанище.

— Какво е това, Фабио? Тази планина?

— Остров Танед.

Островът изглеждаше много близо. И не приличаше на остров, а на забит в морското дъно гигантски каменен стълб, огромен зикурат, обхванат от виещ се спираловиден път, зигзагообразни стълбища и тераси. Терасите зеленееха от горички и градини, а от зеленината се подаваха прилепени към скалите като лястовичи гнезда бели островърхи кули и покрити с орнаменти куполи, увенчаващи групи от заобиколени с галерии сгради. Тези здания изобщо не създаваха впечатлението, че са строени, а изглеждаха като изсечени в скалите на тази морска планина.

— Всичко това е построено от елфите — поясни Фабио. — Говори се, че е било с помощта на елфическа магия. Но от незапомнени времена Танед принадлежи на магьосниците. Близо до върха, там, където се виждат онези блестящи куполи, се намира дворецът Гарщанг. Там след няколко дни ще започне големият Събор на маговете. А ето там, виж, на самия връх, има една самотна висока кула със зъбци — това е Тор Лара, Кулата на Чайката…

— Може ли да се стигне дотам по суша? Та то е съвсем близо.

— Може. Има мост, той свързва брега на залива с острова. Оттук не можем да го видим, защото дърветата го закриват. А виждаш ли червените покриви в подножието на планината? Това е дворецът Локсия. Мостът води дотам. Само през Локсия може да се стигне до пътя, водещ към терасите по-горе…

— А там, където са онези прелестни галерии и мостчета? И градинки? Как се задържат върху скалите и не падат? Какъв е този дворец?

— Точно това е Аретуза, за която питаше. Там се намира знаменитото училище за млади магьоснички.

— Ах… — Цири облиза устни. — Значи е там… Фабио?

— Да?

— Виждаш ли понякога младите магьоснички, които учат в това училище? В тази Аретуза?

Момчето я погледна изумено.

— Никога! Никой не ги вижда! Забранено им е да напускат острова и да идват в града. А на територията на училището не допускат никого. Дори данъчните и съдебните изпълнители — ако имат работа с магьосниците, могат да отидат само до Локсия. На най-ниското равнище.

— Така си и знаех — поклати глава Цири, загледана в блестящите покриви на Аретуза. — Това не е училище, а затвор. На остров, на скала и над пропаст. Затвор и нищо друго.

— Донякъде е така — съгласи се Фабио след кратък размисъл. — Оттам сигурно е трудно да се излезе… Но все пак не е като в затвор. Просто ученичките са млади девойки. Трябва да бъдат пазени…

— От какво?

— Ами… — запъна се момчето. — Нали знаеш…

— Не знам.

— Хм… Мисля, че… Ох, Цири, та нали никой не ги затваря в училището насила. Те сами искат…