Читать «Време на презрение» онлайн - страница 33
Анджей Сапковски
Цири кимна.
— Това, което ти наредя, ще бъде най-доброто за теб. Винаги. И затова ще ме слушаш и ще изпълняваш всичките ми разпореждания. Ясно ли е? Спри коня. Пристигнахме.
— Това ли е училището? — промърмори Цири, хвърляйки поглед към внушителната фасада на сградата. — Това вече…
— Нито дума повече. Слизай. И се дръж подобаващо. Това не е училището, училището се намира в Аретуза, не в Горс Велен. Това е банка.
— А за какво ни е банка?
— Помисли. Слизай, казах. Не в локвата! Остави коня, за това си има прислуга. Свали ръкавиците. В банка не се влиза с ръкавици за езда. Погледни ме. Оправи шапчицата си. Изравни якичката. Изправи се. Не знаеш какво да правиш с ръцете си? Тогава не прави нищо!
Цири въздъхна.
Слугите, които се изсипаха от сградата, бяха джуджета. Цири ги заразглежда с интерес. Макар и да бяха също толкова ниски, яки и брадати, те по нищо не приличаха на нейния приятел Ярпен Зигрин и неговите „момчета“. Слугите бяха безлични, еднакво облечени, никакви. И раболепни, което изобщо не можеше да се каже за Ярпен Зигрин и момчетата му.
Йенефер и Цири влязоха вътре. Магическият еликсир продължаваше да действа, така че появата на Йенефер моментално предизвика голямо раздвижване, суетене, поклони, раболепие, поздравления и деклариране на готовност да се услужи, прекратени с появата на извънредно дебело, богато облечено и белобрадо джудже.
— Уважаема Йенефер! — забуча джуджето, подрънквайки със златната верижка, висяща на мощния му врат, значително по-ниско от бялата му брада. — Каква изненада! И каква чест. Моля, заповядайте в кантората. А вие там, не стойте и не зяпайте! Хващайте се за работа, заемайте се със сметките! Вилфи, веднага донеси в кантората бутилка „Кастел де Ньоф“, реколта… Ти сам знаеш коя реколта. Живо, на бегом! Заповядай, заповядай, Йенефер. Истинско удоволствие е да те видя. Изглеждаш… Ех, по дяволите, направо спираш дъха!
— Ти също се държиш, Джанкарди — усмихна се магьосницата.
— Надявам се. Моля, моля при мен, в кантората. Не, не, първо дамите. Нали знаеш пътя, Йенефер?
В кантората беше мрачничко и приятно прохладно, във въздуха се носеше миризма, която Цири помнеше от кулата на писаря Яре — миризмата на мастило, пергаменти и прах, покриваща дъбовите мебели, гоблените и старите книги.
— Сядайте, моля. — Банкерът придърпа едно тежко кресло за Йенефер, огледа Цири с интерес. — Хм…
— Дай й някаква книга, Молнар — подхвърли небрежно магьосницата, забелязвайки погледа му. — Тя обожава книгите. Ще седне накрая на масата и няма да ни пречи. Нали, Цири?
Цири не сметна за необходимо да потвърждава.
— Книга, хм, хм… — притесни се джуджето, приближавайки се към скрина. — Какво имаме тук? О, книга за приходите и разходите… Не, не това. Мита и пристанищни такси… Също не. Кредит и акредитив? Не. О, а това как е попаднало тук? Дявол знае… Но може би точно това ще бъде. Заповядай, момиче.
Книгата се наричаше
