Читать «Време на презрение» онлайн - страница 32

— Разбира се — повтори командирът на стражата. — Да, в Танед… На Събора. Естествено. В такъв случай ви пожелавам…

— Благодаря. — Магьосницата подкара коня си, като очевидно изобщо не я интересуваше какво е искал да й пожелае командирът. Цири я последва. Стражите се кланяха на преминаващата Йенефер, като все така не удостояваха с поглед девойката.

— Не те попитаха дори за името ти — промърмори тя, настигайки Йенефер и ловко насочвайки коня между издълбаните в калта коловози. — Нито за това къде отиваме! Омагьоса ли ги?

— Не тях. Себе си.

Магьосницата се обърна и Цири ахна. Очите на Йенефер пламтяха с виолетов блясък, а лицето й сияеше от красота. Ослепителна. Предизвикателна. Опасна. И неестествена.

— Зеленото шишенце! — веднага се досети Цири. — Какво имаше в него?

— Гламарие. Еликсир, по-точно — мехлем за специални случаи. Цири, трябва ли да минаваш през всяка локва по пътя?

— Искам да измия краката на коня над копитата!

— Не е валял дъжд цял месец. Това не е вода, а помия и конска пикня!

— Аха… Кажи ми, защо използва този еликсир? Чак толкова важно ли беше…

— Това е Горс Велен — прекъсна я Йенефер. — Град, който дължи в значителна степен благополучието си на магьосниците. Или по-точно — на магьосничките. Ти сама видя как се отнасят към магьосничките. А на мен не ми се искаше нито да се представям, нито да доказвам коя съм. Предпочетох това да бъде ясно от пръв поглед. След онази червена къща ще завием наляво. По-бавно, Цири, сдържай коня си, защото ще бутнеш някое дете.

— А защо трябваше да идваме тук?

— Вече ти говорих за това.

Цири изсумтя, стисна устни, силно сръга коня с пета. Кобилата се вдигна на задните си крака, като едва не се стовари върху разминаващата се с тях каруца. Коларят се надигна от капрата и понечи да я нагости с каруцарски букет от ругатни, но при вида на Йенефер бързо седна обратно и се зае внимателно да изучава цървулите си.

— Още един такъв скок — процеди Йенефер, — и ще се скараме. Държиш се като недорасла коза. Срамувам се от теб.

— Искаш да ме дадеш в някакво училище, нали? Аз не искам!

— Тихо! Хората ни зяпат.

— Зяпат теб, не мен! Не искам да ходя в никакво училище! Обеща ми, че винаги ще бъдеш с мен, а сега искаш да ме изоставиш! Сама! Не искам да бъда сама!

— Няма да си сама. В училището има много девойки на твоята възраст. Ще имаш много приятелки.

— Не искам приятелки. Искам да съм с теб и с… Мислех си, че…

Йенефер се обърна рязко.

— Какво си мислеше?

— Мислех си, че отиваме при Гералт. — Цири предизвикателно вдигна глава. — Знам много добре за какво мислеше по време на целия път. И защо въздишаше нощем…

— Достатъчно — изсъска магьосницата, а видът на пламтящите й очи накара Цири да притисне лице в конската грива. — Прекалено нагла си станала. Напомням ти, че времето, когато можеше да възразяваш, е отминало безвъзвратно. И това е така по твоята собствена воля. И сега трябва да си послушна. И да правиш това, което ти наредя. Разбра ли?