Читать «Време на презрение» онлайн - страница 30

— Това са „катерици“, благородна госпожо — побърза да разясни един от пътуващите търговци, които настигнаха на кръстовището, докато спираше петнистия кон, впрегнат в каруцата му. — Елфи. Там, на тези стълбове. Затова и стълбовете стоят в гората. За предупреждение към останалите „катерици“.

— Означава ли това — погледна го магьосницата, — че хванатите живи Scoia’tael ги довеждат тук…

— Елфите рядко допускат да бъдат хванати живи, госпожо — прекъсна я търговецът. — А дори и войниците да успеят да хванат някого, го откарват в града, защото има заселници нехора. Когато те видят екзекуцията на пазарския площад, веднага им минава желанието да се присъединят към „катериците“. Обаче когато убият такива елфи в битка, докарват труповете им на кръстопътя и ги овесват на стълбовете. Понякога ги возят доста отдалеч — когато ги докарат, вече здравата са се размирисали…

— Като си помисля само — промърмори Йенефер, — че на нас ни е забранено да практикуваме некромантия от уважение към величието на смъртта и тленните останки, на които им се полагат почести, покой, ритуални и церемониални погребения…

— Какво казахте, госпожо?

— Нищо. Давай по-бързо, Цири, да се махаме по-надалеч от това място. Пфу, имам чувството, че цялата съм пропита от тази смрад.

— Аз също, олеле-е-е — каза Цири, обикаляйки като рис впряга на търговеца. — Да потеглим в галоп, а?

— Добре… Цири! В галоп, а не като подивели!

* * *

Скоро зърнаха град — голям, заобиколен от стени, увенчани с кули с островърхи блестящи покриви. А отвъд града в лъчите на утринното слънце искреше синьо-зелено море, осеяно тук-там с белите петънца на платна. Цири спря коня си на края на пясъчната урва, надигна се в стремената, жадно подуши аромата на бриза.

— Горс Велен — каза Йенефер, приближавайки се и спирайки до нея. — Пристигнахме най-накрая. Връщаме се на пътя.

На пътя отново преминаха в лек галоп, оставяйки зад гърба си няколко волски впряга и пешеходци, натоварени с наръчи дърва. Когато изпревариха всички и останаха сами, магьосницата задържа коня си и с жест спря Цири.

— Приближи се — каза тя. — Още по-близо. Вземи юздата ми и води коня ми. Ще ми трябват и двете ми ръце.

— Защо?

— Вземи юздата, помолих те.

Йенефер измъкна от дисагите сребърно огледалце, потърка го, тихо изрече заклинание. Огледалцето се изплъзна от дланта й, издигна се и увисна над шията на коня, точно срещу лицето на магьосницата.

Цири въздъхна изумено, облиза устни.

Магьосницата извади от дисагите гребен, свали шапката си и няколко минути енергично разресва косите си. Цири мълчеше. Знаеше, че докато Йенефер се грижи за косите си, не бива да й се пречи или да я разсейват. Живописният и наглед небрежен безпорядък на нейните буйни и извити къдрици се появяваше в резултат на продължителни старания и изискваше доста усилия.

Магьосницата бръкна отново в дисагите. Сложи си диамантени обеци на ушите и стегна гривни на китките си. Свали шала си и разкопча блузата си, оголвайки шията си, при което вече се виждаше и черната кадифена панделка, украсена с обсидианова звезда.