Читать «Време на презрение» онлайн - страница 29
Анджей Сапковски
— Точно това е. Отдръпни се.
— Ако на пътя остане труп, всеки преминаващ патрул ще вдигне шум. Войската ще започне да ни преследва. Ще завардят бродовете, може да имаме трудности с преминаването на другия бряг на реката!
— По този път минават малко конници. Докато открият трупа, ще бъдем далеч.
— Този конник също вече е далеч — подхвърли от дървото Каирбре. — Вместо да бърборите, трябваше да стреляш. Сега вече не можеш да го достигнеш. Поне на двеста стъпки разстояние е.
— С моята шейсетфунтовка? — Яевин погали лъка си. — Трийсетцаловата ми флейта? Освен това онзи не е на двеста стъпки. Това са най-много сто и петдесет стъпки.
— Яевин, престани…
— Thaess aep, Toruviel…
Елфът завъртя шапката така, че да не му пречи закрепената за нея катерича опашка, опъна тетивата бързо и силно до ухото си, прицели се прецизно и стреля.
Аплегат не чу нищо. Това беше „тиха“ стрела, специално снабдена с дълги и тънки сиви пера, а по дължината и бяха издълбани жлебове за увеличаване на еластичността и намаляване на тежестта. Тривърхият, остър като брадва накрайник се вряза в гърба на куриера, между плешката и гръбначния стълб. Върховете бяха разположени под ъгъл — при забиването си в тялото накрайникът се завъртя като винт, разсичайки мускулите, разкъсвайки кръвоносните съдове и чупейки костите. Аплегат падна върху шията на коня и се плъзна на земята като чувал с вълна.
Пясъкът на пътя беше горещ — слънцето така го беше нагряло, че от него се вдигаше пара. Но куриерът вече не усещаше това. Беше умрял мигновено.
Втора глава
Да кажа, че съм я познавал, би било преувеличение. Мисля, че освен вещера и магьосницата, никой не я познаваше наистина. Когато я видях за пръв път, не ми направи особено впечатление, въпреки доста необичайните съпътстващи обстоятелства. Познавах хора, които твърдяха, че още веднага, от първата си среща с девойката, са усещали полъха на смъртта, идващ от нея. Обаче на мен тя ми се стори съвсем обикновена, макар и да знаех, че не е обикновена — и затова усилено се стараех да забележа, открия, почувствам необикновеното в нея. Но не забелязах нищо и не усетих нищо. Нищо, което би могло да бъде сигнал, предчувствие или предзнаменование за по-късните трагични събития. Тези събития, причина за които беше тя. И които тя самата предизвика.
Лютичето
„Половин век поезия“
При самия кръстопът, там, където свършваше гората, в земята бяха забити девет стълба. На върха на всеки от стълбовете беше нанизано колело от каруца. Над колелата кръжаха врани и гарвани и кълвяха и разкъсваха труповете, привързани към обръчите и спиците. Наистина, височината на стълбовете и голямото количество птици позволяваха да се види само, че върху колелата има някакви останки. Но това несъмнено бяха трупове. Нямаше какво друго да бъде.
Цири извърна глава и с погнуса сбърчи нос. Вятърът духаше откъм стълбовете и над кръстопътя се носеше непоносимата смрад на разлагаща се плът.
— Забележителна декорация. — Йенефер се наведе в седлото и се изплю на земята, забравила, че съвсем неотдавна се беше накарала здравата на Цири за подобна постъпка. — Живописна и ароматна. Но защо тук, накрая на гората? Обикновено тези неща ги слагат веднага след градските стени. Права ли съм, добри хора?
