Читать «Време на презрение» онлайн - страница 28

Дийкстра леко се намръщи и забарабани с пръсти по масата.

— Ето писмата за крал Демавенд. А устното послание… Слушай добре и го запомни точно. Ще го предадеш на твоя крал дума по дума. Само на него. На никого другиго. На никого, разбра ли?

— Разбрах, господине.

— Съобщението е следното: „От Визимир за Демавенд. Маскираните непременно да бъдат спрени. Някой ни е предал. Пламък е събрал армия в Дол Ангра и само чака повод.“ Повтори.

Аплегат повтори.

— Добре — кимна Дийкстра. — Ще тръгнеш веднага щом изгрее слънцето.

— От пет дни съм на път, благородни господине. — Куриерът потърка задника си. — Да можех да поспя поне до обяд. Ще позволите ли?

— А твоят крал Демавенд сега спи ли нощем? А аз спя ли? Дори само за този въпрос би трябвало да си изядеш боя, момче. Похапни, после си поотдъхни върху сеното. А на разсъмване ще потеглиш. Наредих да ти дадат расов жребец, ще видиш — носи се като вихър. И не се цупи. Вземи си кесията с допълнителна премия, за да не говориш после, че Визимир е стиснат.

— Благодаря, господине.

— Внимавай в горите край Понтар. Там са били забелязани „катерици“. А и най-обикновените разбойници не са рядкост там.

— Знам, знам, господине. О, какво видях преди три дни…

— Какво видя?

Аплегат бързо преразказа събитията в Анхор. Дийкстра слушаше, скръстил огромните си ръце на гърдите си.

— Професора… — изрече той замислено. — Хеймо Кантор и Късия Якс. Убити от вещер. В Анхор, на пътя, водещ към Горс Велен, тоест към Танед, към Гарщанг… А Лъвчето мъртво ли е?

— Какво казахте, господине?

— Нищо. — Дийкстра вдигна глава. — Нищо, което да е предназначено за теб. Отпочини си. А при изгрев-слънце — на път.

Аплегат изяде каквото му поднесоха, полежа малко, но дори не можа да затвори очи от умора, а на зазоряване вече беше излязъл от градската порта. Жребецът наистина се оказа бърз, но поривист. Аплегат не обичаше такива коне.

Гърбът между лявата плешка и гръбначния стълб го сърбеше страшно — явно го беше ухапала бълха, докато беше дрямал в конюшнята. И нямаше как да се почеше.

Жребецът се вдигна на задните си крака и изцвили. Куриерът го пришпори и конят се понесе в галоп. Трябваше да бърза.

* * *

— Gar’ean — изсъска Каирбре, поглеждайки иззад клоните на дървото, от което наблюдаваше пътя. — En Dh’oine aen evall a strsede!

Торувел се надигна от земята, хвана колана с меча и го препаса около кръста си, побутна с върха на обувката си бедрото на Яевин, който дремеше отстрани, облегнат на стената на ямата. Елфът скочи, изсъска, опарен от нагорещения пясък, който беше докоснал с ръка.

— Que suecc’s?

— Конник на пътя.

— Един? — Яевин вдигна лъка и колчана си. — Каирбре? Само един ли е?

— Един е. Приближава се.

— Тогава да му видим сметката. Един Dh’oine по-малко.

— Успокой се. — Торувел го хвана за ръкава. — Защо? Задачата ни е да разузнаем и после да се присъединим към отряда. Защо да убиваме цивилни на пътя? Нима това е борбата за свобода?