Читать «Време на презрение» онлайн - страница 26

— Любезни стопанино — обади се внезапно очилатият, — струва ми се, че неотдавна оттук са минали две дами, които са се отправили към Горс Велен?

— Оттук минават всякакви хора — измънка стопанинът.

— Издирвани дами — изрече бавно очилатият. — Не може да не си ги съзрял. Едната от тях е чернокоса и необикновено красива. Носи се върху вран жребец. Втората е по-млада и зеленоока и пътешества на гърба на петниста кобила. Да са били тук?

— Не — изпревари Аплегат кръчмаря, усещайки внезапен студ върху раменете си. — Не са били тук.

Сивопера опасност. Горещ пясък…

— Куриер?

Аплегат кимна.

— Откъде и накъде?

— Откъдето и накъдето ме изпрати кралската повеля.

— Случайно да си се натъкнал по пътя на дамите, които проучвам?

— Не.

— Нещо много бързо отричаш — намеси се третият мъж, висок и слаб като върлина. Косите му бяха черни и блестящи, като намазани с мазнина. — Не забелязах да си напрягаш особено паметта.

— Стига, Хеймо — махна с ръка очилаткото. — Това е куриер. Не предизвиквай проблеми. Как се казва това населено място, стопанино?

— Анхор.

— Какво е разстоянието до Горс Велен?

— А?

— Колко мили е дотам?

— Не съм мерил милите. Но е на три дни езда.

— С кон?

— С каруца.

— Хей! — внезапно възкликна полугласно ниският, изправи се и погледна към двора през отворената врата. — Погледни през прозореца, професоре. Какъв е този? Дали не е…

Очилатият погледна навън и лицето му изведнъж се намръщи.

— Да — изсъска той. — Действително е той. Провървя ни все пак.

— Ще почакаме ли да влезе?

— Няма да влезе. Видял е конете ни.

— Знае, че ние…

— Млъкни, Якса. Той говори нещо.

— Имате избор — разнесе се от двора леко хриплив, но висок глас, който Аплегат веднага разпозна. — Един от вас ще излезе и ще ми каже кой го е наел. Тогава ще си тръгнете без произшествия. Или излезте и тримата. Аз чакам.

— Кучи син… — промърмори чернокосият. — Знае. Какво ще правим?

Очилатият бавно остави чашката на бара.

— Това, за което ни е платено.

Той плю върху дланите си, размърда пръсти и извади меча си. Когато видяха това, другите двама също оголиха остриетата си. Собственикът отвори уста, за да извика, но веднага я затвори, срещайки студения поглед иззад синкавите очила.

— Всички да стоят тук — изсъска очилаткото. — И нито звук! Хеймо, когато се започне, опитай се да му минеш в гръб. Е, момчета, късмет. Излизаме.

Започна се веднага, щом излязоха. Стонове, тропот на крака, звънтене на мечове. А после вик. От онези, от които на човек му се изправят косите.

Стопанинът пребледня, жената със синините около очите извика приглушено, притискайки с две ръце бебето към гърдите си. Котаракът върху пейката скочи на крака и изви гръб, а опашката му настръхна като четка. Аплегат бързо отмести стола си към ъгъла. Държеше сабята на коленете си, но не я изваждаше от ножницата.

Откъм двора отново се разнесе тропот, последван от свистене и звънтене на мечове.

— Ах, ти… — извика някой диво, и в този вик, макар и да завърши с ужасна ругатня, имаше повече отчаяние, отколкото ярост. — Ти…