Читать «Време на презрение» онлайн - страница 24

— Обзаложихме се. — Кодрингер хвана стоманената звезда за един от лъчите и се изправи. — Любопитството винаги е вземало връх над разсъдъка в мен, да не споменавам за безпричинното милосърдие. Обърни се.

Вещерът се обърна. Погледна гъсто надупчения портрет и забития в него орион. А после затвори очи.

Звездата изсвистя и се заби в стената, на четири цала от рамката на портрета.

— По дяволите! — изкрещя Кодрингер. — Кучи син, дори не трепна!

Гералт се обърна и се усмихна. Много мръснишки.

— А защо да потрепвам? Чух, че хвърляш така, че да не улучиш.

* * *

В странноприемницата беше пусто. В ъгъла, на една пейка, седеше млада жена със синини около очите. Срамежливо извърнала се, тя кърмеше детето си. Широкоплещест младеж, вероятно съпругът й, дремеше до нея, облегнал гръб на стената. В сенките зад печката седеше още някой, когото Аплегат не можеше да види добре в полумрака на стаята.

Собственикът вдигна глава, видя Аплегат, забеляза униформата му и металната плочка с герба на Аедирн на гърдите му и моментално се навъси. Аплегат беше свикнал да го посрещат по този начин. Той беше кралски куриер и имаше абсолютното право на смяна на коня. Кралските декрети бяха категорични по въпроса — във всеки град, във всяко село, във всяка странноприемница и гостилница кралският куриер имаше право да поиска отпочинал кон и горко на онзи, който откажеше. Естествено, куриерът оставяше своя кон и вземаше новия срещу разписка — собственикът можеше да се обърне към старейшината и да получи компенсация. Обаче не се знаеше каква ще бъде тя. Така че на куриерите винаги се гледаше с неприязън и опасение — ще поиска ли той смяна, или не? Ще отведе ли завинаги нашата Злотка? Нашата отгледана от малка Краска? Нашия глезен Воронек? На Аплегат вече му се беше налагало да вижда ревящи дечица, вкопчили се в оседлания си любимец и приятел, когото извеждаха от конюшнята; неведнъж беше виждал и лица на възрастни, пребледнели от несправедливостта и чувството на безсилие.

— Нямам нужда от отпочинал кон — побърза да каже той. Стори му се, че собственикът въздъхна с облекчение. — Само ще похапна, изгладнях по пътя — добави куриерът. — Има ли нещо в гърнето?

— Само малко супа остана, сега ще ви донеса. Седнете. Ще нощувате ли? Вече се стъмва.

Аплегат се замисли. Преди два дни се беше срещнал с Хансом, негов познат куриер, и изпълнявайки заповедите си, бяха разменили послания. Хансом взе писмата и посланието за крал Демавенд и потегли през Темерия и Махакам към Венгерберг. Аплегат, който взе пощата за крал Визимир Редански, се отправи към Оксенфурт и Третогор. Оставаха му повече от триста мили път.

— Ще похапна и ще тръгвам — реши той. — Пълнолуние е, а пътят е равен.

— Както желаете.

Супата беше рядка и безвкусна, но куриерът не обръщаше внимание на такива дреболии. Наслаждаваше се на вкуса на храната вкъщи, когато готвеше съпругата му, а по време на път ядеше каквото му попадне. Сега сърбаше бавно, хванал неловко лъжицата с изтръпнали от държането на юздите пръсти.