Читать «Време на презрение» онлайн - страница 25

Дремещият на пейката до печката котарак изведнъж вдигна глава и започна да съска.

— Кралски куриер?

Аплегат потрепна. Въпросът беше зададен от човека, седящ в сенките. Той излезе на светло и се приближи до куриера. Имаше бели като мляко коси, стегнати с минаваща през челото кожена лента. Носеше черен кафтан, покрит със сребърни гвоздеи, и високи ботуши. Над дясното му рамо проблясваше сферичната основа на ръкохватката на закачения на гърба му меч.

— Накъде пътуваш?

— Накъдето ме изпрати кралската воля — отговори студено Аплегат. Никога не отговаряше по друг начин на подобни въпроси.

Белокосият мълча известно време, оглеждайки внимателно куриера. Имаше неестествено бледо лице и странни тъмни очи.

— Кралската воля вероятно те кара да бързаш? — каза най-накрая той с неприятен, леко хриплив глас. — Сигурно трябва да потеглиш спешно?

— А на вас това какво ви влиза в работата? Какъв сте вие, че да ме подканвате да тръгвам?

— Аз съм никой — усмихна се с неприязън белокосият. — И не те подканвам. Но на твое място бих тръгнал колкото се може по-бързо. Не искам да ти се случи нещо лошо.

Аплегат имаше изпитан на практика отговор и на такива забележки. Кратък и лаконичен. Неагресивен и спокоен — но същевременно напомняше на кого служат кралските куриери и какво заплашва онези, които се осмелят да посегнат на куриер. Но в гласа на непознатия имаше нещо, което накара Аплегат да се въздържи от обичайния отговор.

— Трябва да дам възможност на коня ми да отдъхне, господине. Час, може би два.

— Разбирам — кимна белокосият и вдигна глава, сякаш вслушвайки се в долитащите отвън гласове. Аплегат също наостри слух, но чу само песента на щурците. — Почивай си тогава. — Белокосият оправи минаващия през гърдите му ремък на меча. — Но не излизай навън. Каквото и да стане, не излизай.

Аплегат се въздържа от въпроси. Той усети инстинктивно, че така ще е по-добре. Наведе се над чинията си и възобнови ловенето на малобройните пръжки, плуващи в супата. Когато вдигна глава, белокосият вече не беше в помещението.

След две минути зацвили кон, затропаха копита.

В стаята влязоха трима мъже. Когато ги видя, кръчмарят започна бързо да търка чашите. Жената с бебето се премести по-близо до дремещия мъж и го събуди с побутване. Аплегат придвижи към себе си стола, на който беше оставил колана и сабята си.

Мъжете тръгнаха към тезгяха, хвърляйки бързи изпитателни погледи към гостите. Вървяха бавно, подрънквайки с шпорите и с оръжията си.

— Добре дошли, милостиви господа — изкашля се кръчмарят. — Какво ще желаете?

— Ракия — каза единият, нисък и набит, с дълги като на маймуна ръце, въоръжен с две зерикански саби, чиито ремъци са пресичаха върху гърдите му. — Ще пийнеш ли, професоре?

— Позитивно с удоволствие — съгласи се вторият мъж, намествайки върху острия си нос очила със златни рамки, украсени с шлифовани сини планински кристали. — Стига спиртът да не е фалшифициран с някакви съставки.

Кръчмарят наля. Аплегат забеляза, че ръцете му треперят. Мъжете се обърнаха с гръб към тезгяха и се облегнаха на него, като отпиваха бавно от глинените си чашки.