Читать «Време на презрение» онлайн - страница 192

Бандата ограбваше и подпалваше села, нападаше конвои и кервани, бягаше и се криеше от ескадроните на нилфгардската кавалерия. Веднъж бандата на Гиселхер се натъкна на Горските елфи в шубраците и намери гибелта си под дъжд от стрели със сиви пера, сипещи се от всички страни. Една от стрелите рани Гиселхер в рамото, приковавайки го към близкото дърво. Елфката, която на сутринта измъкна стрелата и превърза раната му, се казваше Аениеведен.

Гиселхер никога не научи защо елфите са осъдили Аениеведен на изгнание, за какви провинения са я изпратили на смърт — защото за една свободна елфка самотата в тясната ивица, отделяща свободния Стар народ от хората, беше равносилна на смъртна присъда. Самотната елфка беше обречена да загине. Освен ако не си намереше спътник.

Аениеведен си намери спътник. Името й, което в свободен превод означаваше „Дете на огъня“, беше твърде трудно и твърде поетично за Гиселхер. Той я нарече Искра.

Мистле произхождаше от богато дворянско семейство от град Турн в Северен Маехт. Баща й, васал на княз Рудигер, се присъединил към въстаническата армия, загубил битката и изчезнал безследно. Когато населението на Турн избягало при вестта за пристигащата наказателна армия, прословутите „Миротворци от Гемера“, семейството на Мистле последвало всички останали, а самата Мистле се загубила в обхванатата от паника тълпа. Издокараната и изящна благородничка, която още от малка била носена в носилка, не била в състояние да поддържа темпото на бегълците. След три дни самотно скитане тя попаднала на вървящи след нилфгардците ловци-хора. Момичетата под седемнайсетгодишна възраст били ценни. Стига да са недокосвани. Ловците решили да проверят дали е недокосната. След проверката Мистле плакала цяла нощ.

В долината на река Велда керванът на ловците бил разгромен и избит до крак от банда нилфгардски мародери. Убити били всички ловци и пленници от мъжки пол. Пощадени били само девойките. Те не знаели защо. Неведението им не продължило дълго.

Мистле беше единствената оцеляла. От рова, в който се беше озовала — гола, покрита със синини, нечистотии, мръсотия и засъхнала кръв, — я измъкнал Асе, синът на селския ковач, преследващ нилфгардците от три дни, обезумял от желание да отмъсти за онова, което мародерите направили с баща му, майка му и сестрите му и за всичко, което беше видял, докато се бе крил в конопа.

Един ден всички те се срещнали на празника Ламас, Празникът на жътвата, в едно селце в Гесо. Войната и недоимъкът по това време все още почти не били засегнали земите над Горна Велда — селяните празнували Месеца на сърпа с весели забави и танци, както е по традиция.

Не им се наложило да се търсят дълго в развеселената тълпа. По твърде много белези се откроявали сред останалите. Прекалено много общи неща имали помежду си. Свързвала ги любовта към крещящите, шарени, необичайни дрехи, крадените дрънкулки, красивите коне, мечовете, които те не сваляли дори по време на танците. Откроявали се със своята дързост и арогантност, със самоувереността си, със своята рязкост и грубост.