Читать «Време на презрение» онлайн - страница 194

А във времената на презрение онези, които са сами, загиват.

Гиселхер, Кайли, Реф, Искра, Мистле, Асе и Фалка.

Префектът от Амарило страшно се учуди, когато му съобщиха, че Плъховете са станали седем.

* * *

— Седем? — учуди се префектът от Амарило, поглеждайки войника с недоверие. — Казваш, че са били седем, а не шест? Сигурен ли си?

— Да бях и толкова здрав, колкото съм сигурен! — отговори единственият оцелял от клането войник.

Пожеланието беше напълно уместно — главата и половината лице на войника беше бинтована с мръсни, напоени с кръв превръзки. Префектът, който беше участвал в не една битка, знаеше, че войникът е съсечен с меч отгоре, със самия връх на острието, с удар отляво — много точен и прецизен, изискващ опит и скорост, насочен към дясното ухо и бузата, незащитени от шлема.

— Разказвай.

— Пътувахме по брега на Велда към Турн — започна войникът. — Имахме заповед да конвоираме един от керваните на господин Евертсен, пътуващ на юг. Нападнаха ни при разрушен мост, когато преминавахме през реката. Единият фургон заседна, затова впрегнахме конете от другия, за да го измъкнем. Част от конвоя продължи нататък, а аз останах с петима и с пристава. И в този момент ни нападнаха. Приставът, преди да го убият, успя да извика, че това са Плъховете, а после те ни нападнаха. И изколиха всички до един. Когато видях това…

— Когато видя това — намръщи се префектът, — пришпори коня, за да избягаш. Но беше прекалено късно да си спасиш кожата.

— Настигна ме точно онази седмата, която отначало не бях забелязал — наведе глава войникът. — Девойка. Почти дете. Мислех, че Плъховете са я оставили най-отзад, защото е млада и неопитна.

Гостът на префекта излезе от сянката, в която стоеше до момента.

— Девойка? — попита той. — Как изглеждаше?

— Като всички тях. Изрисувана като елфка, пъстра като папагал, накичена с дрънкулки, с кадифе и брокат, с шапка с пера.

— Светлокоса?

— Като че ли да, господине. Като я видях да налита с коня, реших, че поне нея ще убия за отмъщение за приятелите ми, кръв за кръв… Минах отдясно, за да я ударя… и не знам как тя направи това, но не уцелих. Сякаш удрях призрак… Не знам как тази дяволица го направи… Макар че се предпазих, тя веднага ме уцели. Право в муцуната… Господа, бил съм се при Соден, при Алдерсберг. А сега получих от това дете белег за цял живот…

— Радвай се, че си жив — промърмори префектът, гледайки госта си. — И се радвай, че са те намерили съсечен на кръстопътя. Сега ще минаваш за герой. Ако беше избягал без борба, ако ми беше докладвал за загубата на конете и стоката без белег върху лицето, вече щеше да се люлееш на бесилото. Хайде, изчезвай. Връщай се в лечебницата.

Войникът излезе. Префектът се обърна към госта си:

— Сам виждате, уважаеми господин коронер, че службата тук не е лека, няма почивка, не оставаме без работа. Вие там, в столицата, си мислите, че в провинцията само си разправяме истории, пием бира, пощипваме девойките и вземаме подкупи. Никой не го е грижа да изпрати повече пари или хора, само ни дават заповеди: дай, направи, намери, вдигни всички на крака, тичай от сутрин до мрак… Имаме пет или шест банди, подобни на Плъховете. Наистина, Плъховете са най-страшните, но не минава и ден…