Читать «Време на презрение» онлайн - страница 190

Чу тихи стъпки.

— Не се бой…

Кайли.

— Няма да им кажа — прошепна светлокосият Плъх, клякайки и навеждайки се над нея. — За това, че те търси Нилфгард. Няма да им кажа за наградата, която е обещал за теб префектът от Амарило. Там, в кръчмата, ти ми спаси живота. Ще ти се отблагодаря. С нещо приятно. Сега.

Легна до нея, бавно и внимателно. Цири се опита да се измъкне, но Кайли я притисна към постелята с движение, което не бе грубо, но беше силно и решително. Леко сложи пръсти върху устните й. Това беше излишно — Цири беше парализирана от страх, а от свитото й, болезнено сухо гърло не можеше да излезе нито звук, дори да поискаше да извика. Но тя не искаше. Тишината и мракът бяха нещо по-добро. По-безопасно. Уютно. Скриваха страха и срама й. Тя изохка.

— Тихо, малката — прошепна Кайли, докато внимателно разкопчаваше блузката й. Бавно, с меки движения измъкна дрехата през ръцете й и издърпа долната част на ризата й над бедрата. — И не се бой. Ще видиш колко е приятно.

Цири потрепери от докосването на сухата, груба и грапава длан. Лежеше неподвижно, напрегната и вцепенена, изпълнена със сковаващ страх и отвращение, усещаше горещи вълни по слепоочието и бузите си. Кайли мушна лявата й ръка под главата й и се примъкна по-близо до нея, опитвайки се да отмести дясната й ръка, с която тя беше хванала долната част на ризата си и напразно се опитваше да я придърпа отново надолу. Тя започна да трепери.

В околния мрак изведнъж долови движение, почувства разтърсване, чу звук от ритник.

— Да не се побърка, Мистле? — промърмори Кайли, леко надигайки се.

— Остави я, свиня такава!

— Махай се! Отивай да спиш.

— Остави я на спокойствие, ти казах!

— А аз да не би да я безпокоя? Тя да не крещи или да се дърпа? Само исках да я гушна преди лягане. Не се бъркай.

— Махай се оттук или ще те ръгна.

Цири чу проскърцването на кинжал в метална ножница.

— Не се шегувам — изрече Мистле, слабо открояваща се в мрака над тях. — Отивай при момчетата. По-бързо.

Кайли седна, изруга под нос, после безмълвно стана и бързо си отиде.

Цири почувства как по бузите й текат сълзи. Бързо, все по-бързо. Пълзяха като подвижни червеи към косата около ушите й. Мистле легна до нея, грижливо я покри с кожата. Но не оправи раздърпаната риза. Остави я така, както си беше, Цири отново затрепери.

— Тихо, Фалка. Всичко е наред.

Мистле беше топла, миришеше на смола и дим. Дланта й беше по-малка от дланта на Кайли, по-деликатна, по-мека. По-приятна. Но докосването и накара Цири отново да се напрегне, тялото й отново се скова от страх и отвращение, бузите й пламнаха и гърлото й се сви. Мистле се притисна към нея, галейки я нежно и шепнейки успокояващо, но в същото време дребната й длан неотстъпно пълзеше като горещ охлюв — спокоен, сигурен, решителен, наясно със своя път и с целта си. Цири почувства как железните щипки на отвращението и страха се разтварят и я пускат, почувства как се измъква от обятията им и се спуска надолу, дълбоко, все по-надълбоко, в топло и мокро блато на смирение и безсилно покорство. Отвратително и унизително приятно покорство.