Читать «Време на презрение» онлайн - страница 189
Анджей Сапковски
Настана тишина, нарушавана единствено от пращенето на огъня. Плъховете я гледаха с любопитство и чакаха.
— Добре — повтори тя, учудвайки се колко чуждо й звучи гласът й. — Не сте ми притрябвали, не съм ви молила… И изобщо не искам да оставам с вас! Веднага си тръгвам…
— Значи изобщо не си няма — отбеляза навъсено Гиселхер. — Умееш да говориш и при това с нахалство…
— Вижте очите й! — изсумтя Искра. — Вижте как държи главата си. Хищна птица! Младо соколче!
— Искаш да си тръгваш? — каза Кайли. — А къде, ако мога да попитам?
— Какво ви интересува? — извика Цири, а очите й запламтяха със зелен блясък. — Аз питам ли ви накъде отивате? Това не ме интересува! И вие също не ме интересувате! Нямам нужда от вас! Ще успея… Ще се справя! Сама!
— Сама? — повтори Мистле, усмихвайки се странно.
Цири млъкна и наведе глава. Плъховете също мълчаха.
— Сега е нощ — каза Гиселхер най-накрая. — Нощем не се язди. Никой не язди сам, момиче. Тези, които са сами, загиват. Там, около конете, има чулове и кожи. Избери си нещо. Нощем в планините е студено. Какво си ме зяпнала с тези твои зелени фенери? Спретни си постеля и лягай да спиш. Трябва да отпочинеш.
След кратък размисъл Цири го послуша. Когато се върна, влачейки одеяло и една от кожите, Плъховете вече не седяха около огъня. Стояха наредени в полукръг, а червеният отблясък на огъня се отразяваше в очите им.
— Ние сме Плъховете на Пограничието — изрече с гордост Гиселхер. — Усещаме плячката от цяла миля. Не ни е страх от капани. И няма нищо, което да не можем да прегризем. Ние сме Плъховете. Ела тук, момиче.
Цири го послуша.
— Ти си нямаш нищо — продължи Гиселхер, подавайки й украсен със сребро колан. — Вземи поне това.
— Нямаш си нищо и никого — каза Мистле и с усмивка наметна върху раменете й зелен сатенен кафтан, след което й тикна в ръцете ажурена блузка.
— Нямаш си нищо — рече Кайли, а неговият подарък беше кинжал в ножница, искряща от скъпоценни камъни. — Ти си сама.
— Нямаш си никого — повтори след него Асе. Цири прие орнаментен портупей.
— Нямаш си близки — произнесе с нилфгардски акцент Реф и й връчи чифт ръкавици от мека кожа. — Нямаш си близки и…
— Навсякъде ще бъдеш чужда — довърши с привидно безразличие Искра и бързо и безцеремонно надяна на главата на Цири шапка с фазанови пера. — Навсякъде чужда и винаги различна. Как да те наричаме, малко соколче?
Цири я погледна в очите.
—
Елфката се разсмя.
— Когато вече започнеш да говориш, говориш на много езици. Малко соколче! Ще носиш име на Стария народ, име, което сама си избра. Ще бъдеш Фалка.
* * *
Не можа да заспи. Конете тъпчеха и пръхтяха в тъмнината, вятърът шумеше в короните на елите. Небето искреше от звезди. Окото, което толкова много дни й беше верен водач в каменната пустиня, светеше ярко. Окото сочеше запад. Но Цири вече не беше сигурна, че това е правилната посока. Не беше сигурна в нищо.
Не можеше да заспи, макар че за пръв път от много дни се чувстваше в безопасност. Вече не беше сама. Беше си спретнала легло от клони малко встрани, по-далеч от Плъховете, които спяха върху нагрятия от огъня глинен под на разрушената колиба. Беше далеч от тях, но чувстваше тяхната близост и присъствие. Не беше сама.
