Читать «Време на презрение» онлайн - страница 187

— Знаеш ли защо си още жива, кретенке? — попита елфката, отмятайки косите си от челото. — Селянинът, когото милосърдно пощади, натисна спусъка преждевременно и уцели коня ти, а не теб. Иначе сега щеше да имаш стрела в гърба. За какво го носиш този меч?

— Остави я, Искра — каза Мистле, опипвайки мократа от пот шия на коня си. — Гиселхер, трябва да забавим темпото, иначе ще уморим конете! Нали никой не ни гони?

— Трябва да прекосим Велда колкото се може по-бързо — отговори Гиселхер. — От другата страна на реката ще отдъхнем. Кайли, как е твоят кон?

— Ще издържи. Не е расов, не може да участва в надбягвания, но е силен.

— Тогава да потегляме!

— Момент — каза Искра. — А тази сополанка?

Гиселхер се огледа, оправи червената превръзка на челото си, задържа поглед върху Цири. Лицето му сега приличаше малко на лицето на Кайли — същата зловеща извивка на устните, същите присвити очи, същите остри и изпъкнали скули. Обаче той беше по-голям от светлокосия. Синкавите сенки върху бузите показваха, че вече се бръсне редовно.

— Наистина — изрече той дрезгаво. — Какво да правим с теб, момиче?

Цири наведе глава.

— Тя ми помогна — обади се Кайли. — Ако не беше тя, онзи нещастник щеше да ме прикове към стълба…

— Всички в селото видяха как избяга с нас — добави Мистле. — Съсече един, той едва ли ще оцелее. Това са заселници от Нилфгард. Ако момичето им попадне в ръцете, ще я убият. Не можем да я изоставим.

Искра изсумтя гневно, но Гиселхер махна с ръка.

— Нека дойде с нас до Велда — реши той. — А там ще видим. Седни на коня както трябва, момиче. Ако изостанеш, няма да те чакаме. Разбра ли?

Цири побърза да кимне.

* * *

— Говори, момиче. Каква си ти? Откъде си? Как се казваш? Защо те ескортираха?

Цири наведе глава. Докато яздеха, имаше достатъчно време, за да се опита да измисли някаква история. Тя измисли няколко. Но главатарят на Плъховете не приличаше на човек, който би повярвал на някоя от тях.

— Е? — подкани я Гиселхер. — Пътуваш с нас от няколко часа. Спирахме за почивка, а още не съм ти чул гласа. Да не си няма?

Огънят лумна нагоре заедно със сноп искри, заливайки руините на пастирската колиба с вълна златист блясък. Сякаш подчинявайки се на заповед на Гиселхер, огънят освети лицето на девойката, за да може по-лесно да се прочетат лъжата и фалшът върху лицето й. „Та аз не мога да им разкрия истината — помисли си Цири с отчаяние. — Та те са разбойници. Бандити. Ако научат за нилфгардците, за това, че хващачите щяха да вземат награда за мен, може да решат самите те да приберат наградата. Освен това истината е прекалено неправдоподобна, за да повярват в нея.“

— Взехме те от селището — продължи бавно главатарят на бандата. — Доведохме те тук, в едно от нашите скривалища. Дадохме ти храна. Седиш край нашия огън. Така че говори — каква си ти?

— Остави я на мира — обади се изведнъж Мистле. — Като те погледна, Гиселхер, все едно виждам някой нисир, хващач или един от онези нилфгардски кучи синове. И се чувствам като на разпит, завързана в стая за разпити пред скамейката на палача!