Читать «Време на презрение» онлайн - страница 171

Но единствените страни, в които е в обращение флоренът, а хората служат на нилфгардците, бяха управляваните от префекти имперски провинции в далечния юг.

* * *

На следващия ден, когато се спряха на брега на един ручей, Цири започна да се замисля за възможността да избяга. Магията би могла да й помогне. Тя внимателно изпробва най-обикновеното заклинание, най-обикновена телекинеза. Но опасенията й се потвърдиха. В нея не беше останала нито частица магическа енергия. След неразумната игра с огъня магическите способности я бяха напуснали напълно.

Цири отново стана равнодушна. Към всичко. Затвори се в себе си и изпадна в апатия.

До деня, в който на пътя покрай едно калуново поле не ги срещна Синия рицар.

* * *

— Ох, ох! — възкликна Скомлик, гледайки преградилите пътя им конници. — Ще имаме проблеми. Това са Варнхагенови от Форт Сарда…

Конниците се приближаваха. Най-отпред, върху могъщ сивушко, яздеше гигант с лъскава синкава броня. След него се приближаваше друг брониран рицар, а след тях — двама ездачи с обикновени кафяви облекла, най-вероятно — слуги.

Нилфгардецът с крилатия шлем излезе насреща им, водейки дорестия си кон в танцов тръс. Оръженосецът му хвана дръжката на меча си и се обърна назад.

— Стойте отзад и наглеждайте девойката — подхвърли той на Скомлик и хващачите му. — Не се намесвайте!

— Да не сме луди! — отвърна тихо Скомлик веднага щом оръженосецът се отдалечи. — Да не сме луди да се намесваме в разприте между господата от Нилфгард.

— Ще има ли бой, Скомлик?

— При всички случаи. Между родовете Свеерс и Варнхаген има кръвна вражда. Слизайте от конете. Пазете девойката, в нея ни е надеждата. Ако извадим късмет, цялата награда ще е наша.

— Варнхагенови нали също я търсят? Ако победят, ще ни я вземат. Ние сме само четирима…

— Петима — скръцна със зъби Скомлик. — Единият от слугите от Сарда ми прилича на моя шурей. Ще видите, в тази битка ще спечелим ние, а не господа рицарите…

Рицарят със сините доспехи дръпна юздите на сивушкото. Крилатият застана насреща му. Спътникът на Синия се приближи и спря малко по-назад. Странният му шлем беше украсен с две ленти кожа, увиснали от забралото и наподобяващи огромни мустаци или бивни на морж. Напряко на седлото Двете бивни държеше страховито изглеждащо оръжие, приличащо на шпонтоните, носени от гвардейците от Цинтра, но с по-къса дървена част и по-дълго желязно острие.

Синия и Крилатия размениха няколко думи. Цири не чу какви, но тонът и на двамата рицари не оставяше място за съмнение. Това не бяха приятелски думи. Синия изведнъж се изправи в седлото и посочи рязко Цири, изговори нещо високо и гневно. В отговор Крилатия извика нещо не по-малко гневно и махна с желязната си ръкавица, явно казвайки на Синия да се маха. И в този момент се започна.

Синия пришпори коня си и се хвърли напред, измъквайки отнякъде брадва. Крилатия също пришпори коня си, като междувременно извади меча си от ножницата. Обаче преди бронираните рицари да започнат битката си, в атака се хвърли Двете бивни, който с удар на дървената част на шпонтона накара коня си да препусне в галоп. Оръженосецът на Крилатия се хвърли към него, измъквайки меча си, но Двете бивни се надигна в седлото и запокити шпонтона в гърдите на момчето. Дългото желязо с трясък проби нагръдника и ризницата му, оръженосецът изкрещя и се стовари от коня на земята, хванал и с двете ръце шпонтона, който се беше забил чак до предпазителя си.