Читать «Време на презрение» онлайн - страница 169

— Вижте я само. Изгоряла от слънцето, наранена, прашна. Само пие, а пък как е изгладняла! Казвам ви, дойде от изток. Преминала е през Корат. През Тигана.

— Глупости говориш! Никой не оцелява в Тигана. Дошла е от запад, от планините, по руслото на Сухак. Закачила е само края на Корат, но и това е било достатъчно. Когато я намерихме, беше паднала, лежеше в безсъзнание.

— На запад в разстояние на стотици мили се простират такива пустини. Откъде тогава е дошла пеша?

— Не е било пеша, яздила е. Кой знае откъде е дошла. Покрай нея имаше следи от копита. Сигурно е паднала от коня в Сухака. Затова е толкова натъртена и прашна.

— Интересно, защо е толкова важна за Нилфгард? Когато префектът ни прати да я издирваме, мислех, че е изчезнала някаква важна дворянка. А тази? Обикновена мърла, раздърпана като метла, че и даже някак безсловесна. Не знам дали сме намерили тази, която трябва…

— Тя е. И изобщо не е обикновена. Ако беше обикновена, нямаше да я намерим жива.

— Малко оставаше. Дъждът я е спасил. По дяволите, и най-старите дядовци не помнят някога да е валяло в Тигана. Облаците винаги заобикалят Корат… Дори когато в долините вали, там не пада нито капка!

— Гледайте я как се тъпче! Сякаш цяла седмица не си е слагала нищо в устата… Хей! Момиче! Вкусна ли е сланината? А сухият хлебец?

— Питай я на елфически. Или на нилфгардски. Тя не разбира човешки… Това е някакво елфче…

— Това е някакво недоразвито глупаче. Когато сутринта я качвах на коня, сякаш качвах дървена кукла.

— Къде са ви очите? — показвайки зъбите си, попита онзи, когото наричаха Скомлик, едър и плешив човек. — Що за хващачи сте, щом не сте я познали? Тя не е нито глупава, нито недоразвита. Прави се. Странно и хитро птиче.

— А защо е толкова важна за Нилфгард? Обещаха награди, пратиха патрули навсякъде… Защо?

— Това не го знам. Но ако я попитат както трябва… С тояга по гърбината… Ха! Видяхте ли как ме погледна? Всичко разбира, слуша внимателно. Хей, момиче! Аз съм Скомлик, следотърсач, викат ни „хващачи“. А това е камшик, викат му бич. Ако ти е мила кожата на гърбината, почвай да говориш…

— Стига! Млъквай!

Гръмкият, рязък, нетърпящ възражения глас дойде от другия огън, до който седеше рицар с оръженосеца си.

— Скучаете ли, хващачи? — попита страшно рицарят. — Тогава хващайте се за работа! Погрижете се за конете! Изчистете оръжието ми и доспехите! В гората за дърва! И не закачайте момичето! Разбрахте ли, нахали?