Читать «Време на презрение» онлайн - страница 168

Светкавица. Гръм. Вятър. Тропот на копита и цвилене на вилнеещи около нея еднорози.

— Не искам тази Сила! Не искам! Отказвам се от нея!

Тя не знаеше дали е угаснал огънят, или й е причерняло пред очите. Падна, чувствайки върху лицето си първите капки дъжд.

* * *

Съществото трябва да се лиши от съществуване. Не бива да допуснем то да съществува. Съществото е опасно. За!

Против! Съществото не призова Силата за себе си. То постъпи така, за да спаси Ихуараквакс. Съществото е състрадателно. Благодарение на Съществото Ихуараквакс отново е сред нас.

Но Съществото има Сила. Ако поиска да се възползва от нея…

Няма да може да я използва. Никога. То се отказа от нея. Отказа се от Силата. Напълно. Силата си отиде. Това е много странно…

Никога няма да разберем Съществата.

Не е и необходимо да ги разбираме! Да отнемем съществуването на Съществото! Докато не е станало късно! За!

Против! Да си тръгваме оттук. Да оставим Съществото. Да я оставим на нейното предопределение.

* * *

Цири не знаеше колко дълго е лежала върху камъните, обхваната от треска и вторачила се в променящото цвета си небе. То ставаше ту тъмно, ту светло, ту студено, ту горещо, а тя лежеше, безсилна, пресъхнала и празна, като кожата на онова трупче, трупчето на гризача, изсмукано и изхвърлено от кратера.

Не мислеше за нищо. Беше самичка, чувстваше се празна. В нея вече нямаше нищо и тя не усещаше нищо в себе си. Нямаше жажда, глад, умора, страх. Беше изчезнало всичко, дори волята за живот. Имаше само огромна, студена, ужасяваща пустота. Усещаше тази пустота с цялото си същество, с всяка клетка на организма си.

Усещаше кръв по вътрешната страна на бедрото си. Това й беше безразлично. Тя беше празна. Беше изгубила всичко.

Небето променяше цвета си. Тя не помръдваше. Нима движението в пустотата имаше някакъв смисъл?

Не помръдна, когато около нея затропаха копита, зазвъняха подкови. Не реагира на виковете и възгласите, на възбудените гласове, на пръхтенето на конете. Не се помръдна, когато я хванаха жилави, силни ръце. Когато я вдигнаха, тя увисна безсилно. Не реагира на дърпането и разтърсването, на резките, груби въпроси. Не разбираше тези въпроси и не искаше да ги разбере.

Беше празна и равнодушна. Приемаше равнодушно водата, течаща по лицето й. Когато допряха манерка до устните й, тя не се задави. Пи от нея. Равнодушно.

По-късно също беше равнодушна. Качиха я на седло. Чаталът й беше изранен и я болеше. Тя трепереше, така че я загърнаха с чул. Беше безсилна и мека, изплъзваше се от ръцете, затова я завързаха с колан за седящия зад нея ездач. Ездачът вонеше на пот и урина. Това й беше безразлично.

Наоколо имаше коне. Много коне. Цири ги гледаше равнодушно. Тя беше празна, беше изгубила всичко. Вече нищо нямаше значение.

Нищо.

Дори това, че командващият конниците рицар беше с шлем, украсен с крилете на хищна птица.

Седма глава

След като запалили кладата на престъпницата и пламъците я обхванали, тя се заела да ругае събралите се на площада рицари, барони, магьосници и градски съветници с такива зловещи думи, че всички били обзети от ужас. И макар кладата да била полята предварително с вода, за да не изгори дяволицата твърде бързо и да се измъчва повече на огъня, сега било наредено да се натрупат бързо сухи дърва и екзекуцията да приключи. Но наистина в тази проклетница имало демон, защото въпреки че започнала да пращи, не издала нито вик, а само започнала да сипе още по-страшни ругатни. „Ще се роди отмъстител от кръвта ми — крещяла тя. — Ще се роди от осквернената Стара кръв Унищожител на народи и светове. И ще отмъсти за страданията ми! Смърт, смърт и мъст за всички вас и за наследниците ви!“ Едва успяла да извика това и се запалила. Така загинала Фалка, такова наказание понесла за пролятата невинна кръв.

Родерик де Новембре,

„История на света“, том II