Читать «Време на презрение» онлайн - страница 166
Анджей Сапковски
Силата я изпълваше като разтопено олово. Звездите на небето затанцуваха като отражения върху повърхността на езеро. Пламтящото на запад Око избухна ослепително. Цири пое вътре в себе си светлината му, а заедно с нея — и Сила.
—
Еднорогът зацвили диво и се опита да скочи, опирайки се на предните си крака. Ръката на Цири се вдигна сама, пръстите й сами се свиха в жест, устата й сама изрече заклинание. От пръстите й излязоха вълни светлина, които докоснаха раненото бедро на еднорога, сгъстиха се, проникнаха вътре в него.
— Искам да оздравееш! Искам го!
Силата експлодира в нея, изпълни я с дива еуфория. Огънят изригна нагоре, наоколо стана светло. Еднорогът вдигна глава, зацвили, после изведнъж бързо скочи на земята и направи няколко неуверени крачки. Изпъна шия, допря муцуна до бедрото си, размърда ноздри — сякаш с недоверие. Изцвили високо и протяжно, подскочи, размаха опашка и обиколи в галоп огнището.
— Излекувах те! — извика гордо Цири. — Излекувах те! Аз съм магьосница! Успях да извлека Сила от огъня. И тази Сила е в мен! Мога всичко!
Тя се обърна. Разгорелият се огън свистеше, сипеха се искри.
— Повече няма нужда да търсим извор! Повече няма да пием мътна вода! Сега имам Сила! Усещам Силата, която се крие в този огън! Ще направя така, че върху тази проклета пустиня да завали дъжд! Водата да бликне от скалите! Тук да пораснат цветя! Трева! Алабаш! Сега мога всичко! Всичко!
Тя рязко вдигна двете си ръце и изкрещя заклинание. Не знаеше какво означават думите му, не помнеше кога ги е научила и дали изобщо ги е учила някога. Това нямаше значение. Тя чувстваше Силата, гореше с нейния огън. Тя самата беше огън. Трепереше от пронизващото я могъщество.
Изведнъж нощното небе се раздели на две от светкавица, сред скалите и тръните се развихри вятър. Еднорогът изцвили пронизително и се изправи на задните си крака. Огънят се разрасна нагоре, избухна. Клоните и стъблата отдавна бяха изгорели, сега гореше самата скала. Но Цири не обърна внимание на това. Тя усещаше Силата. Виждаше само огъня. Чуваше само огъня.
„Ти можеш всичко — шептеше пламъкът, — ти овладя нашата Сила, ти можеш всичко. Светът е в краката ти! Ти си велика! Можеш всичко!“
Сред пламъка има фигура. Висока млада жена с дълги, прави, гарвановочерни коси. Жената се смее диво и зловещо, огънят бушува около нея.
„Ти си могъща! Тези, които са те наранили, не са знаели с кого си имат работа. Отмъсти си! Отплати им се! Отплати се на всички тях! Нека треперят от страх в краката ти, нека тракат със зъби, без да смеят да погледнат нагоре, към лицето ти! Нека молят за милост! Но ти бъди безмилостна! Отплати им се! Отплати се на всички и за всичко! Отмъсти!“
Зад гърба на чернокосата — огън и дим; в дима — редици от бесилки, колове, ешафоди и подиуми, планини от трупове. Това са труповете на нилфгардците — онези, които са превзели и разрушили Цинтра, които са убили крал Ейст и баба й Каланте, онези, които са убивали хората по улиците. На едно бесило виси рицар с черна броня, въжето скърца, наоколо се кълбят врани, които се опитват да му избодат очите през процепа на крилатия шлем. Другите бесила достигат до хоризонта, на тях висят „катериците“, убили Пол Далберг в Каедвен и преследвали я на остров Танед. На висок кол се гърчи магьосникът Вилгефорц; красивото му, измамно благородно лице е смръщено и посиняло от страдание, острият окървавен връх на кола стърчи от ключицата му… Други магьосници от Танед пълзят на колене по земята, ръцете им са вързани зад гърбовете, а острите колове чакат и тях…
