Читать «Време на презрение» онлайн - страница 165

Раните бяха две — от двете страни на силно подпухналото, пламтящо бедро. И от двете течеше кръв, а заедно с нея — и лепкава, зловонна гной.

Чудовището беше отровно.

* * *

На следващия ден стана още по-лошо. Еднорогът едва вървеше. Вечерта легна на камъните и не искаше да става. Когато тя клекна до него, той се пресегна към болното си бедро с ноздрите си и рога си и изцвили. В това цвилене имаше болка.

Гнойта течеше все по-силно, миризмата беше отвратителна. Цири извади камата си. Еднорогът зацвили тънко, опита се да стане и отново падна върху камъните.

— Не знам какво да правя… — изхлипа девойката, гледайки оръжието си. — Наистина не знам… Сигурно раната трябва да се разреже, за да се изкара гнойта и отровата… Но аз не умея това! Може да ти навредя още повече!

Еднорогът се опита да вдигне глава, изцвили. Цири седна на камъните и обхвана главата му с ръце.

— Не са ме научили да лекувам — изрече тя с горчивина. — Учили са ме да убивам, като ми обясняваха, че по такъв начин мога и да спасявам. Това беше голяма лъжа, конче. Излъгаха ме.

Падаше нощ, бързо се стъмваше. Еднорогът лежеше. Цири трескаво размишляваше. Накъса магарешки тръни и малко от изсъхналите стъбла, които растяха в изобилие по бреговете на изсъхналата река, но Кончето не поиска да ги яде. Безсилно положи глава върху камъните и вече не се опитваше да се изправи. Само мигаше. На муцуната му се появи пяна.

— Не мога да ти помогна, Конче — изрече с глух глас тя. — Нямам нищо…

„Освен магията.

Аз съм магьосница.“

Тя се изправи. Протегна ръце. Нищо. Необходимо беше голямо количество магическа енергия, а нямаше и следа от нея. Цири не беше очаквала това. Как така? Нали навсякъде има водни жили? Тя направи няколко крачки в едната посока, после — в другата. Направи кръг. Отстъпи.

Нищо.

— Ти, проклета пустиня! — извика тя, разтърсвайки юмруци. — В теб няма нищо! Нито вода, нито магия! А магията трябваше да бъде навсякъде! И това също е било лъжа! Всички ме излъгахте, всички!

Еднорогът зацвили.

Магията е навсякъде. Във водата, в земята, във въздуха и…

И в огъня.

Цири се удари с юмрук по челото. По-рано това не й беше хрумвало, може би защото там, между голите камъни, нямаше какво да се запали. Но сега под ръка й бяха сухите бодили и стъбла, а за създаването на искрица би трябвало да й стигне и мъничкото количество енергия, което тя все още чувстваше в себе си.

Цири накъса повечко от сухите стъбла, натрупа ги на купчина, накъса и още от магарешките тръни. Внимателно пъхна ръка между растенията.

— Aenye!

Купчинката засия, пламъкът затрептя, разгоря се, обхвана листата, погълна ги, издигна се нагоре. Цири добави още стъбла.

„А сега какво? — запита се тя, гледайки оживелия пламък. — Да почерпя сила? Как? Йенефер ми е забранила да се докосвам до енергията на огъня… Но аз нямам избор! Нямам време! Трябва да действам! Сухите стъбла и листата горят бързо… Огънят ще угасне… Огънят… Колко е красив, колко е топъл…“

Тя не забеляза как и кога се е случило това. Загледа се в пламъка и изведнъж почувства пулсиране в слепоочията. Хвана се за гърдите, стори й се, че ребрата й се пукат. В долната част на корема й, в слабините и в зърната на гърдите я прободе болка, която моментално отстъпи място на блаженство. Тя се изправи. Не, не се изправи. Политна.