Читать «Време на презрение» онлайн - страница 163

Изгубило защитата на пясъка, съществото веднага пусна еднорога и започна да се зарива с бързи, резки поклащания на мехурестото си тяло. Това му се удаваше страшно добре, помагаше му също и трескаво изкачващия се по кратера еднорог, който срутваше надолу вълни от пясък. Цири беше обзета от бяс и жажда за мъст. Хвърли се към едва виждащата се над пясъка твар и заби камата си в изпъкналия й гръб. Нападна го отзад, предвидливо придържайки се далеч от тракащите щипки, които, както се оказа, чудовището можеше да извива далеч назад. Удари го отново, а звярът продължи да се зарива с невероятна скорост. Но се зариваше не за да избяга, а за да атакува. Достатъчни му бяха още две поклащания, за да се скрие напълно отдолу. След това рязко изхвърли пясъка, засипвайки Цири до средата на бедрата. Тя се хвърли рязко назад, но нямаше накъде да бяга — наоколо имаше само пясък, всяко движение я повличаше надолу. А пясъкът на дъното избухна в понесла се към нея вълна, от която се подадоха щракащите, завършващи с остри куки щипала.

Спаси я Кончето. Спускайки се на дъното на кратера, то мощно удари с копитата надигащия се пясък, под който прозираше плитко заровеното чудовище. Под силните удари се разкри сивият му гръб. Еднорогът наведе глава и заби рога си точно в мястото, където снабдената с щипалки глава се съединяваше с мехурестото туловище. Виждайки, че притиснатият към земята звяр безсилно загребва въздух, Цири скочи и със замах заби камата си в треперещото тяло. Измъкна оръжието, заби го отново. И още веднъж. Еднорогът измъкна рога си и с всички сили удари издутото туловище с предните си копита.

Стъпканото чудовище престана с опитите да се зарие. И изобщо не се помръдна. Пясъкът около него се навлажни от зеленикава течност.

Не без усилия Цири и еднорогът се измъкнаха от кратера. След като се отдалечи на няколко крачки, Цири се просна омаломощено на земята, дишайки тежко и треперейки под вълните на надигащия се към гръкляна й и към слепоочието й адреналин. Еднорогът обикаляше около нея. Той стъпваше неловко, от раната на бедрото му течеше кръв, подир краката му оставаха червени следи. Цири се надигна на четири крака и започна да повръща. След малко тя стана и се приближи до еднорога, но Кончето не й позволи да я докосне. Избяга, после се строполи в пясъка, изтъркаля се, а след това изчисти рога си, като няколко пъти го отърка в пясъка.

Цири също изчисти и изтри острието на камата си, като поглеждаше неспокойно към недалечната яма. Еднорогът стана, изцвили, приближи се бавно към нея.

— Искам да огледам раната ти, конче.

Кончето изцвили и тръсна рогатата си глава.

— Е, щом не искаш, тогава няма. Ако можеш да вървиш — да тръгваме. По-добре да не оставаме тук.

* * *

Скоро след това попаднаха на поредната широка пясъчна ивица, цялата изпъстрена с вдлъбнати в пясъка кратери. Цири ги разглеждаше ужасено — някои бяха едва ли не двойно по-големи от онзи, в който неотдавна се бяха борили за живота си.