Читать «Време на презрение» онлайн - страница 160

Понечи да се изправи, но не успя. Притисна лице към камъните. Бавно протегна ръка към хълбока си и напипа дръжката на камата.

„Кръвта е течност. Трябва да се напия.“

Чу се тропот на копита и пръхтене.

— Ти се върна… — прошепна тя, вдигайки глава. — Наистина ли се върна?

Еднорогът изцвили. Тя видя копитата му — близо, до самите й очи. Копитата бяха мокри. От тях се стичаше вода.

* * *

Надеждата й придаде сили, изпълни я с еуфория. Еднорогът я водеше, Цири вървеше след него, все още неспособна да повярва, че това не е сън. Когато умората най-накрая я победи, започна да ходи на четири крака. А след това — и да пълзи.

Еднорогът я отведе до недълбоко дере между скалите, чието дъно беше покрито с пясък. Цири пълзеше с последни сили. Но не спираше. Защото пясъкът беше мокър.

Еднорогът спря пред една вдлъбнатина в пясъка, изцвили и удари с копито — веднъж, втори, трети път. Тя разбра. Припълзя по-близо и започна да му помага. Риеше, чупейки ноктите си, копаеше, изгребваше. Вероятно и ридаеше, но не беше сигурна в това. Когато на дъното на дупката се появи кална течност, Цири веднага притисна устни към нея и започна да пие мътната вода заедно с пясъка — толкова ненаситно, че течността веднага изчезна. Цири с огромно усилие се овладя, направи дупката още по-дълбока, помагайки си с камата, после седна и зачака. Скърцаше със зъбите си и с пясъка между тях, трепереше от нетърпение, но чакаше ямичката отново да се напълни с вода. А после пи. Дълго.

Третия път позволи на водата леко да се утаи и изпи четири глътки без пясък, макар водата да си оставаше мътна. И в този момент си спомни за еднорога.

— Ти сигурно също си жадно, Конче? — попита тя. — Но няма да вземеш да пиеш кална вода. Конете не пият кална вода.

Еднорогът изцвили.

Цири направи ямата още по-дълбока, като укрепи дъното й с камъни.

— Почакай, Конче. Нека малко да се утаи.

„Кончето“ изпръхтя, тропна с копито, извърна глава.

— Не се цупи. Пий.

Еднорогът предпазливо доближи ноздрите си до водата.

— Пий, Конче, това не е сън. Това е съвсем истинска вода.

* * *

Отначало Цири отлагаше, не искаше да се отдалечава от извора. Измисли нов начин да пие — чрез изстискване в устата на намокрена в дупката кърпичка; по този начин се прецеждаха пясъкът и тинята. Но еднорогът настояваше, цвилеше, тропаше с копита, галопираше и се връщаше отново. Призоваваше я да тръгне и й показваше пътя. След като хубаво обмисли ситуацията, Цири го послуша — той беше прав, трябваше да се върви, да се върви към планините, да се излезе от пустинята. Тя тръгна след еднорога, като се оглеждаше и внимателно запомняше местоположението на извора. Не искаше да се лута, ако се наложи да се върне.

Вървяха заедно през целия ден. Еднорогът, който тя наричаше Конче, водеше. Това беше странно конче. Гризеше и дъвчеше стъбла, които би подминал не само кон, но и изгладняла коза. А когато попаднаха на колона странстващи сред камъните едри мравки, веднага се зае да ги яде. Цири отначало само гледаше изумено, после се присъедини към пиршеството. Беше гладна.