Читать «Време на презрение» онлайн - страница 158

Когато слънцето изгря, тя заспа насред усилващата се топлина. Събуди я палещата жега. Изправи се, за да продължи да върви.

Падна в несвяст след по-малко от час ходене. Когато дойде на себе си, слънцето беше в зенит и печеше. Цири нямаше сили да търси сянка. Нямаше сили да стане на крака. Но тя стана.

Вървя. Без да се предава. През целия ден. И част от нощта.

* * *

Отново проспа най-силната жега, свила се на кълбо под наклонен, заровен в пясъка камък. Сънят беше лош и мъчителен — сънуваше вода, вода, която можеше да се пие. Огромни, бели водопади, заобиколени от мъгла и дъги. Пеещи ручеи. Малки горски изворчета под сенките на потопени във водата папрати. Миришещи на влажен мрамор дворцови фонтани. Плесенясали кладенци и преливащи ведра… Капки, стичащи се от разтапящи се ледени висулки… Вода. Студена оживителна вода, от която болят зъбите, но която има толкова чуден, неповторим вкус…

Събуди се, скочи на крака и тръгна в посоката, от която беше дошла. Връщаше се, олюлявайки се и падайки. Трябваше да се върне! Беше минала покрай вода! Беше минала, без да се спре. Покрай шумящ между камъните поток! Как можеше да е толкова безразсъдна!

Дойде на себе си.

Жегата отслабваше, наближаваше вечер. Слънцето сочеше на запад. Планините. Слънцето не можеше, нямаше право да е зад гърба й. Цири прогони миража, сдържайки сълзите си. Обърна се и продължи похода си към планините.

* * *

Вървя цялата нощ, но много бавно. Не стигна далеч. Заспиваше в движение и сънуваше вода. Изгряващото слънце я завари седнала на един каменен блок, вторачена в острието на камата си и оголила ръката си до лакътя.

Нали кръвта също е течност. И може да се пие.

Прогони виденията и кошмарите. Облиза покритото с роса острие на камата и продължи да върви.

* * *

Припадък. Дойде на себе си, изгаряна от слънцето и от нагорещените камъни.

Пред нея, отвъд трепкащата от горещината въздушна завеса, се виждаше ширналата се назъбена планинска верига.

Беше по-близо. Значително по-близо.

Но Цири вече нямаше сили. Тя седна.

Слънцето се отразяваше в камата, стисната в ръката й — тя пламтеше. Тя беше остра — Цири знаеше това.

„Защо се мъчиш? — попита камата със сериозния, спокоен глас на педантичната магьосница, наречена Тисая де Врие. — Защо се обричаш на страдания? Приключи с това най-накрая!“

„Не. Няма да се поддам.“

„Няма да издържиш. Знаеш ли как умират от жажда? Ти всеки момент ще полудееш и тогава вече ще бъде късно. Тогава вече няма да можеш да приключиш тази история.“

„Не. Няма да се поддам. Ще издържа.“

Тя прибра камата в ножницата. Стана на крака, олюля се, падна. Стана, поклащайки се, и тръгна напред.

Над себе си, високо в небето, видя лешояд.

* * *

Когато дойде в съзнание, не помнеше кога е припаднала. Не помнеше и колко дълго е лежала. Погледна нагоре. Към кръжащия над нея лешояд се бяха присъединили още два. Тя нямаше сили да стане.

Разбра, че това вече е краят. Прие този факт спокойно. Даже с облекчение.