Читать «Време на презрение» онлайн - страница 159
Анджей Сапковски
* * *
Нещо я докосна.
Нещо побутна ръката й леко и внимателно. След дългата самота, когато я бяха обкръжавали само мъртви и неподвижни камъни, това докосване, въпреки изтощението, я накара да се надигне рязко — или поне да се опита да се надигне. Това, което я беше докоснало, изпръхтя и отскочи с топуркане.
Цири седна с усилие, потривайки с кокалчетата на пръстите си очите си, чиито крайчета бяха пълни с гной.
„Вече съм полудяла“, помисли си тя.
На няколко стъпки от нея стоеше кон. Цири запремигва. Не, това не беше мираж. Това наистина беше кон. Конче. Младо конче, почти жребче.
Тя дойде на себе си. Облиза съсухрените си устни и се изкашля. Кончето отскочи, скърцайки с копита по чакъла. Движеше се много странно и цветът му също беше странен — нещо средно между жълтеникав и сив. Но може само така да й се струваше, защото слънцето й блестеше в очите.
Кончето изпръхтя и се приближи на няколко крачки. Сега Цири го виждаше по-добре. Толкова добре, че освен необичайния цвят забеляза и странности в структурата му — малка глава, необичайно дълга шия, тънки крака, дълга и дебела опашка. Кончето се спря, погледна Цири и завъртя глава в профил. Цири беззвучно си пое дъх.
От изпъкналото чело на кончето стърчеше рог, дълъг поне две педи.
„Това е напълно невъзможно — помисли си Цири, докато идваше на себе си и събираше мислите си. — Та нали на света вече няма еднорози, защото са измрели. Дори във вещерската книга в Каер Морхен нямаше еднорози! Четох за тях само в «Книга за митовете» в храма… А, и във
Цири се учуди, че толкова добре помни всичко, че помни събития, станали преди сто години. Зави й се свят, вътрешностите й се свиха от болка. Тя застена и се сви на кълбо. Еднорогът изпръхтя и пристъпи към нея, спря се, вдигна високо глава. Цири изведнъж си спомни какво казваха книгите за еднорозите.
— Можеш да се приближиш… — изхриптя тя, опитвайки се да седне. — Можеш, защото аз съм…
Еднорогът изпръхтя, отскочи и се отдалечи в галоп, размахвайки опашка. Но след малко се спря, вдигна глава, тупна с копито и изцвили.
— Не е вярно! — застена отчаяно тя. — Яре само веднъж ме целуна, а това не се брои! Върни се!
От усилието пред очите й притъмня, тя падна омаломощено върху камъните. Когато най-накрая успя да вдигне глава, еднорогът отново се беше приближил. Гледайки я внимателно, той наведе глава и тихо изпръхтя.
— Не се страхувай от мен… — прошепна тя. — Няма защо — че нали… Че нали аз умирам…
Еднорогът изцвили, тръскайки глава. Цири изгуби съзнание.
* * *
Когато се свести, установи, че е сама. Измъчвана от болки, вкочанена, гладна, жадна и абсолютно сама. Еднорогът беше мираж, илюзия, сън. И беше изчезнал — така, както изчезват сънищата. Тя разбираше това, приемаше го и все пак чувстваше огорчение и отчаяние, сякаш това видение наистина е съществувало, било е до нея — и я е изоставило. Както я бяха изоставили всички останали.
