Читать «Време на презрение» онлайн - страница 157

Зад камъка, в кръгла ниша, лежаха седем яйца, едва открояващи се на фона на червеникавия пясък. Момичето не се замисли дори за минута. Допълзя до гнездото на колене, хвана едно от яйцата и впи зъби в него. Кожестата черупка се пръсна, лепкавото й съдържание потече върху дланта й. Цири изсмука яйцето и облиза ръката си. Преглъщаше с усилие и изобщо не усещаше никакъв вкус.

Изсмука всичките яйца и остана да стои така, на четири крака, лепкава, мръсна, цялата в пясък, с висяща от зъбите й гъста субстанция, трескаво ровейки в пясъка и издавайки нечовешки стонове. Изведнъж застина.

Изправи се, принцесо! Не слагай лактите си върху масата! Внимавай как посягаш към чинията, да не изцапаш дантелите на ръкава си! Избърши си устните със салфетка и престани да мляскаш! О, богове, нима никой не е научил това дете как трябва да се държи на масата! Цирила!

Цири се разплака и сведе глава към коленете си.

* * *

Издържа да върви до пладне, но после жегата я победи и я принуди да спре за отдих. Скрита в сянката зад един каменен израстък, тя се отпусна в дълга дрямка. Сянката не й осигуряваше прохлада, но все пак беше по-добре, отколкото изгарящото слънце. Жаждата и гладът прогонваха съня.

Далечната планинска верига изглеждаше така, сякаш пламти и проблясва под лъчите на слънцето. „На върховете на тези планини — помисли си тя — може и да има сняг, може да има лед, може да има ручеи. Трябва да се добера дотам, и то бързо.“

Вървя почти цялата нощ. Определяше посоката по звездите. Цири съжаляваше, че не беше внимавала на занятията и не беше пожелала да изучава звездния атлас, съхраняващ се в храмовата библиотека. Разбира се, знаеше основните съзвездия — Седемте кози, Каната, Сърпът, Драконът и Зимната девица, но тези, които виждаше в момента, висяха високо над главата й и й беше трудно да се ориентира по тях. Най-накрая успя да избере от блещукащите мравчици една достатъчно ярка звезда, която според нея показваше нужната посока. Цири не знаеше каква е тази звезда и сама й даде име. Нарече я Окото.

* * *

Тя вървеше. Планинската верига, към която се беше насочила, не се беше приближила ни най-малко — и сега си беше толкова далече, колкото и предишния ден. Но й посочваше пътя.

Докато вървеше, се оглеждаше внимателно. Намери още едно гущерско гнездо, в него имаше четири яйца. Видя зелено растение, не по-голямо от пръстче, което по чудо беше израснало между камъните. Хвана голям кафяв бръмбар. И тънкокрак паяк.

Изяде всичко.

* * *

По пладне повърна всичко, което беше изяла, и изгуби съзнание. Когато се свести, потърси с очи поне малка сянка, но не намери и продължи да лежи, свита на кълбо, притиснала ръце към корема си.

След залез-слънце тръгна отново. Машинално. Няколко пъти падаше, изправяше се и продължаваше.

Вървеше. Трябваше да върви.

* * *

Вечер. Отдих. Нощ. Окото показва пътя. Ходене до пълно изтощение, настъпило дълго преди изгрева на слънцето. Отдих. Лош сън. Глад. Студ. Отсъствие на магическа енергия, неуспех при опита да се измагьоса светлина и топлина. Росата, излизана рано сутринта от острието на камата и пукнатините по камъните, само усилваше жаждата.