Читать «Време на презрение» онлайн - страница 156

Внимателно, за да не пропусне нищо, събра с език капките от тръните на нисък храст, който по мистериозен начин беше успял да израсне между камъните. На земята лежеше камата й. Тя не помнеше кога я е измъкнала от ножницата. Острието беше мътно от тънък слой роса. Цири грижливо и прецизно облиза студения метал.

Преодолявайки сковаващата тялото й болка, тя запълзя на четири крака, търсейки влага по по-далечните камъни. Но златният диск на слънцето изскочи иззад каменистия хоризонт, заля пустинята с ослепителна жълта светлина и мигновено изсуши камъните. Цири посрещна с радост увеличаващата се топлина, но разбираше, че скоро, подложена на безмилостната жега, ще започне да тъгува за нощния студ.

Обърна се с гръб към яркото кълбо. Там, където беше то, беше изток. А тя трябваше да върви на запад.

Горещината нарастваше, бързо набираше сила, скоро стана непоносима. Към пладне така я беше изтощила, че тя, ще не ще, трябваше да промени посоката на движение, за да потърси сянка. Най-накрая намери укритие — голям, наподобяващ гъба камък. Изпълзя под него.

И в този момент забеляза лежащ между камъните предмет. Това беше напълно излизаната от нея кутийка от крем за ръце.

Цири вече нямаше достатъчно сили, за да заплаче.

* * *

Гладът и жаждата надделяха над умората и отчаянието. Олюлявайки се, тя възобнови похода си. Слънцето печеше.

Далеч, на хоризонта, зад трептящата завеса на горещината, тя различи нещо, което можеше да бъде единствено планинска верига. Много далечна планинска верига.

Когато падна нощ, тя с огромно усилие почерпи Сила, но успя да измагьоса кълбо едва след няколко опита и това така я изтощи, че вече не можеше да продължи да върви. Изразходва цялата си енергия, но не можа да направи заклинание за стопляне и отпускане. Магическата светлина й придаваше смелост и повдигаше духа й, но студът я изтощаваше. Пронизващият и мъчителен студ не й позволи да заспи чак до сутринта. Тя трепереше и с нетърпение очакваше изгрева на слънцето. Извадила беше камата от ножницата и предвидливо я беше сложила върху камъните, за да се покрие металът с роса. Беше ужасно уморена, но гладът и жаждата прогонваха съня. Издържа до съмване. Беше още тъмно, когато се зае да излизва росата от острието на камата. Веднага щом се развидели, тя веднага се надигна на четири крака, за да потърси влага в цепнатините.

Чу съскане.

Един голям шарен гущер стоеше на най-близкия каменен блок. Беше разтворил беззъбата си паст срещу нея, виреше впечатляващия си гребен, стоеше изпъчен и удряше с опашката си по камъка. Пред гущера се виждаше малка, пълна с вода пукнатинка.

Отначало Цири уплашено отстъпи, но веднага я обзе отчаяние и дива ярост. Опипвайки наоколо с разперените си длани, попадна на ръбест камък.

— Тази вода е моя! — извика тя. — Моя!

Хвърли камъка. Не уцели. Гущерът подскочи на лапите си с дълги нокти и ловко се плъзна в каменния лабиринт. Цири се строполи до камъка и изсмука водата от цепнатината. Веднага забеляза нещо.