Читать «Време на презрение» онлайн - страница 155

В светлината на магическата сфера мъртвата допреди малко пустиня изведнъж се изпълни с живот. Под краката на Цири тромаво прибягваха лъскави бръмбари и мъхнати паяци. Малък жълто-червен скорпион, влачещ след себе си сегментна опашка, бързо пресече пътя й и се скри в един процеп между камъните. Зелено гущерче с дълга опашка се стрелна в мрака, шумолейки върху чакъла. Пред нея се разбягаха някакви наподобяващи едри мишки гризачи, чевръсти и високо подскачащи на задните си лапи. На няколко пъти тя зърваше в тъмнината блясък на очи, а веднъж чу и смразяващо кръвта съскане, излизащо изпод една камара камъни. Ако преди това се беше надявала да хване нещо подходящо за ядене, то това съскане окончателно я отказа да търси в камъните. Започна да гледа внимателно в краката си, спомняйки си за всички онези гравюри, които беше разглеждала в Каер Морхен. Гигантски скорпион. Скарлетия. Ужасница. Вихт. Ламя. Ракопаяк. Чудовища, живеещи в пустините. Тя вървеше, боязливо се оглеждаше и внимателно се ослушваше, като стискаше с потната си длан дръжката на камата.

След няколко часа светещото кълбо помръкна и хвърляният около нея кръг светлина намаля и се разми. Цири едва успя да се съсредоточи и пак изрече заклинанието. За няколко секунди кълбото засвети ярко, но веднага помръкна отново. Положеното усилие я накара да се олюлее, пред очите й заиграха черни и червени петна. Тя седна тежко, карайки чакъла и камъчетата под нея да изскърцат.

Кълбото угасна напълно. Цири вече не се опитваше да направи заклинанието — изтощението, опустошението и липсата на енергия, които чувстваше, предварително обричаха опитите й на провал.

Пред нея, далеч на хоризонта, се надигаше неясен отблясък.

„Загубила съм пътя — с ужас осъзна тя. — Всичко съм объркала… Отначало вървях на запад, а сега слънцето ще изгрее право пред мен. Това означава…“

Тя почувства смазваща умора и сънливост, които не отстъпваха дори пред сковаващия я студ.

„Няма да заспя — реши тя. — Не бива да заспивам… Не бива…“

Събуди се от пронизващ студ и видя, че се развиделява. Сковаващата болка, идваща от вътрешността на корема й, и сухото и мъчително стържене в гърлото я накараха да дойде на себе си. Опита се да стане. Не успя. Наболяващите я вкочанени крайници не искаха да я слушат. Опипа почвата около себе си и усети влага под пръстите си.

— Вода… — изхриптя тя. — Вода!

Треперейки с цялото си тяло, тя се надигна на четири крака, притисна устни към базалтовата плоча и започна трескаво да събира с език капките роса от гладката повърхност на камъка и да изсмуква влагата от процепите. В един от тях се беше събрала почти половин шепа роса — изпи я заедно с пясъка и не се реши да я изплюе. Огледа се.