Читать «Време на презрение» онлайн - страница 153

Стана на крака, оправи колана си, премести камата си по-близо до лявото бедро, машинално я измъкна от ножницата и провери с палец острието. Както и очакваше, беше наострено.

„Имам оръжие — помисли си. — Аз съм вещерка. Не, няма да загина тук. Глада ще го изтърпя — в храма на Мелителе понякога трябваше да се пости цели два дни. Но водата… Трябва да търся вода. Ще търся, докато не намеря. Тази проклета пустиня трябва да свършва някъде. Ако това беше голяма пустиня, щях да знам за нея, щях да я забележа на картите, които разглеждахме с Яре. Яре… Интересно, какво ли прави той сега…

Тръгвам — реши тя. — Тръгвам на запад — вижда се накъде залязва слънцето, това е единствената сигурна посока. Нали аз никога не бъркам, винаги знам в коя посока трябва да се върви. Ако се наложи, ще вървя цяла нощ. Аз съм вещерка. Веднага, щом се върнат силите ми, ще започна да тичам, като по Пътя. Тогава ще достигна бързо до края на пустинята. Ще издържа. Трябва да издържа… Ха, Гералт сигурно неведнъж е бил в пустини като тази, а кой знае, може да е бил и в по-лоши…

Тръгвам.“

Пейзажът не се беше променил след първия час ходене. Наоколо все така нямаше нищо друго освен камъни, сиво-червени, остри, премятащи се под краката, изискващи да се стъпва предпазливо. От пукнатините редките храсти, сухи и бодливи, протягаха оплетените си клони към нея. При първия попаднал й храст Цири се забави, надявайки се да намери листа или млади клонки, които да може да изсмуче или сдъвче. Но храстът имаше само разраняващи пръстите тръни. От него дори не можеше да се издяла тояга. Вторият и третият храст бяха същите и тя спря да обръща внимание на следващите — отминаваше ги, без да се спира.

Смрачи се бързо. Слънцето се спусна към назъбения хоризонт, небето се обагри в червено и пурпурно. Със здрачаването захладня. Отначало това я зарадва — студът облекчаваше изгорената кожа. Обаче скоро стана още по-студено и започнаха да й тракат зъбите. Тя ускори крачка, надявайки се, че ще се сгрее, но усилието отново пробуди болката в хълбока и коленете. Започна да накуцва. Отгоре на всичко слънцето се скри изцяло зад хоризонта и моментално се спусна мрак. Беше новолуние, а звездите, от които искреше цялото небе, не помагаха. Скоро Цири престана да вижда къде стъпва. Няколко пъти падна, раздирайки болезнено кожата на китките си. Два пъти стъпалата й пропадаха в пукнатини между камъните и единствено заучените вещерски движения я спасиха от счупване или изкълчване на краката. Осъзна, че така няма да се получи нищо — ходенето в тъмнината беше невъзможно.

Седна на един плосък базалтов блок, чувствайки обезоръжаващо отчаяние. Нямаше представа дали е успяла да спази посоката — отдавна беше изгубила от поглед точката, в която слънцето беше изчезнало зад хоризонта. Около нея вече имаше само кадифена, непрогледна тъмнина. И пронизващ студ. Студ, който я парализираше, жилеше ставите й и я караше да се свива и да се опитва да скрие глава между наболяващите я рамене. Цири започна да тъгува по слънцето, макар да знаеше, че заедно с неговото завръщане върху камъните отново ще започне да се лее жега, която тя нямаше да може да понесе и заради която нямаше да е в състояние да продължи да ходи. Момичето усети как гърлото й отново се свива от желание да заплаче, как я обземат отчаяние и безнадеждност. Но този път отчаянието и безнадеждността се смениха с гняв.