Читать «Време на презрение» онлайн - страница 151

Цири с усилие седна и се огледа наоколо. Главоболието й беше поутихнало. Опипа главата си и установи, че жегата е изсушила струпея на слепоочието й, превръщайки го в твърда, хлъзгава коричка. Обаче тялото продължаваше да я боли, струваше й се, че на него няма нито едно здраво място. Тя се изкашля, пясъкът в зъбите й изскърца; опита се да се изплюе. Безуспешно. Опря гръб на камъка, все още излъчващ топлина. „Най-накрая престана да пече — помисли си тя. — Сега, когато слънцето залязва, вече може да се понася, а скоро…

Скоро ще падне нощ.“

Тя потрепери.

„Къде се намирам, по дяволите? Как да се измъкна оттук? И накъде? В коя посока трябва да тръгна? А може би не трябва да помръдвам оттук, а да чакам да ме намерят? Та нали ще ме търсят. Гералт. Йенефер. Та нали те няма да ме оставят сама…“

Отново се опита да се изплюе и отново не успя. И тогава разбра.

Жаждата.

Тя си спомняше. Още тогава, по време на бягството й, я измъчваше жажда. На седлото на врания кон, на който се беше качила, за да избяга към Кулата на чайката, имаше дървена манерка, тя помнеше добре това. Но тогава не можеше нито да я отвори, нито да я вземе със себе си, нямаше време. А сега нямаше манерка. Сега нямаше нищо. Нищо, освен острите нагорещени камъни, освен опъващия кожата й струпей на слепоочието, освен болката по цялото тяло и пресъхналото гърло, което не можеше да навлажни дори чрез преглъщане на слюнка.

„Не мога да остана тук. Трябва да потърся вода. Ако не намеря вода, ще умра.“

Тя опита да се надигне, наранявайки пръстите си от дращене по каменната гъба. Изправи се. Направи крачка. И със стон падна на четири крака, повалена от сух пристъп на гадене. Обхванаха я спазми и толкова силен световъртеж, че се наложи пак да легне.

„Безсилна съм. И сама. Отново. Всички ме предадоха, зарязаха ме, оставиха ме сама. Както някога…“

Цири почувства как невидими пипала стискат гърлото й, как болезнено се свиват мускулите на челюстите й, как започват да треперят напуканите й устни. Тя си спомни думите на Йенефер: „Няма по-отвратителна гледка от плачеща магьосница.“ „Но нали мен никой няма да ме види тук? Никой…“

Свита на кълбо под каменната гъба, Цири изхлипа и избухна в зловещ плач. Без сълзи.

Когато най-накрая вдигна подпухналите си, непослушни клепачи, тя видя, че жегата се е смекчила още повече, а небето, допреди малко жълто, беше придобило обичайния си тъмносин цвят, и — о, чудо! — по него се виждаха тънките бели нишки на облаци. Слънчевият диск беше почервенял, беше се спуснал още по-ниско, но все още изливаше върху пустинята вълни от пулсираща жега. А може би жегата извираше от нагорещените камъни?

Цири седна, констатирайки, че болката в главата й и в разбитото й тяло е престанала да я тормози. Сега тя беше нищо в сравнение със засмукващата болка, нарастваща в стомаха й, и с жестокото, каращо я да кашля стържене в пресъхналото гърло.

„Няма да се поддам — помисли си. — Не бива да се поддавам. Както и в Каер Морхен, трябва да стана, да се преборя, да победя, да задуша болката и слабостта в себе си. Трябва да стана и да вървя. Сега поне знам посоките. Там, където сега е слънцето, е запад. Трябва да вървя, трябва да намеря вода и нещо за ядене. Длъжна съм. Иначе ще загина. Това е пустиня. Попаднала съм в пустиня. Това, в което влязох в Кулата на чайката, е бил магически портал, магьосническо приспособление, с помощта на което е възможно пренасянето на големи разстояния…“