Читать «Врагът на моя враг» онлайн - страница 207

— Почти пристигаме — обади се Невестулката.

Кой знае защо Ребус неволно се запита дали ще има връщане.

Спряха пред вратите на някакъв склад. Шофьорът отключи катинара, освободи веригата и вратите бавно се отвориха. Влязоха с колата и Невестулката нареди на шофьора да паркира отзад. Там се бе кротнал само обикновен бял фургон, повече ръжда отколкото метал. Задните му прозорци бяха боядисани и го превръщаха в подходящ заместник на катафалка (ако някога се наложи). Излязоха от колата и соленият вятър веднага ги поде. Невестулката завлачи крака към вратата на фургона, удари по нея веднъж и тя се отвори отвътре. Влязоха.

Срещу тях се озъби огромно пространство, изпълнено само с няколко кашона и машинарии, покрити с брезент. Там имаше още и двама мъже: единият им отвори вратата, а другият стоеше прав в най-отдалечения край пред дървен стол и скриваше наполовина вързаната на него фигура. Невестулката поведе процесията. Ребус крачеше след него, опитвайки се да контролира дишането си, което изведнъж бе станало болезнено плитко. Сърцето му биеше бясно, струваше му се, че всеки нерв в тялото му трепери. Бореше се с надигащия се бесен гняв, но не бе сигурен, че ще съумее да го задържи.

Когато бяха на седем-осем стъпки от стола, Невестулката кимна, мъжът се отдръпна и Ребус видя ужасената фигурка на дете.

Момче.

Девет или десетгодишно, не повече.

Едно посинено око, в носа съсирена кръв, и двете бузи подути и наранени, кървяща драскотина на брадичката. Спуканата устна бе започнала да заздравява, панталони, скъсани на колената, едната обувка липсваше.

И миризма на урина и дори на нещо по-лошо.

— Хиляди дяволи! — изкрещя Ребус. — Какво е това?

— Това — започна Невестулката — е копеленцето, което свива колата. Това е копеленцето, което се подплашва и профучава на червено, губейки контрол над педалите, защото проклетите му крачета едва стигат до тях. Това — Невестулката пристъпи напред, поставяйки тържествено ръка върху острото рамо на детето — е виновникът.

Ребус погледна възрастните наоколо.

— Това черен хумор ли е?

— Нищо подобно, Ребус.

Той погледна момчето. Следи от засъхнали сълзи. Очи, зачервени от плач. Раменцата му трепереха. Ръцете му бяха вързани отзад, глезените — за краката на стола.

— М…м-моля, го-господине… — Сух, пречупен глас. — А-аз… помогнете ми… м-моля.

— Свива колата — зарецитира Невестулката отново, — после блъска човек и бяга, напълва гащи от страх и зарязва колата близо до дома си. Но не забравя да паладжоса касетофона и касетите. Колата му трябвала за надбягване. С това се занимават тия копелета. Надбягват се с крадени коли. Тоя дребосък може да запали двигател точно за десет секунди.

— Помогнете ми…

Пред очите на Ребус проблеснаха графитите на града „Няма ли някой да ми помогне?“ Невестулката кимна към единия от хората си и той услужливо предложи на Ребус дръжката на брадвичка.

— Или отверката — не се спираше проклетата Невестулка. — Или нещо друго — каквото поискаш. Ние сме на твое разположение.

Ребус едва можа да промълви.