Читать «Врагът на моя враг» онлайн - страница 185
Иън Ранкин
— За твое сведение получи само петсекунден шок. Нещата започват да стават интересни при половин минута. Как е сърцето ти? Надявам се — заради тебе — че е в добро състояние.
Ребус имаше усещането, че току-що са му инжектирали адреналин. Петте секунди му се сториха цяла вечност. Трескаво се опитваше да измисли нови лъжи, които да изкарат Розовия от апартамента му.
— Смъкнете панталоните му — нареждаше междувременно Таравич. — Ще опитаме какво ще постигне едно добро разтръскване там долу.
Ребус закрещя зад лентата, запушваща устата му. Мъчителят му пак оглеждаше стаята.
— Определено й липсва женска ръка — повтори се той. Чужди ръце разкопчаваха колана на панталоните му. В този момент внезапно изпищя звънец и всички замряха. Пред вратата на блока имаше някой!
— Изчакайте — обади се Таравич. — Ще се изпарят.
Но звънецът не млъкваше. Ребус се гърчеше на стола, опитваше се да се освободи от стягащата го лента. Онези пред вратата не желаеха да се „изпаряват“ и продължаваха да натискат звънеца — този път още по-настоятелно.
Единият от мъжете тръгна към прозореца.
— Не смей! — изрева му Таравич.
Стаята пак се огласи от продължителния писък на звънеца. „Не си отивай, натискай го, проклетия, не спирай!“ — молеше се мислено Ребус. Не се сещаше кой би могъл да е: Рона? Пейшънс? Внезапно го заля нова вълна на ужас: а ако продължаваха да упорстват и Таравич реши да ги пусне? Рона или Пейшънс.
Минутите летяха. Звънецът най-сетне бе затихнал: изглежда, все пак се бяха „изпарили“. Таравич се отпусна и съсредоточи отново в работата в момента.
И тогава някой почука на вратата на апартамента. Настоятелният посетител бе съумял да влезе в жилищната сграда и сега се намираше на площадката пред апартамента. Ново почукване. Изтрака капакът на пощенската кутия.
— Ребус!
Мъжки глас, слава Богу! Таравич погледна хората си и кимна. Завесите бяха мълниеносно дръпнати настрани, остър нож разряза светкавично лентите и освободи Ребус от стола, някой дръпна парчето лента от устата му. Таравич бе смъкнал междувременно ръкави и обличаше сакото си. Оставиха обаче кабела върху пода.
— Пак ще поговорим — обеща той на Ребус, преди да подбере хората си към вратата. — Извинете ни.
Ребус седеше безсилно на стола: не смееше да се изправи, целият трепереше.
— Шефе, я почакай за момент! — Гласът на Абърнети. Но, изглежда, Таравич игнорира непростимо човека на Специалния отдел. — Какво става, по дяволите? — Сега собственикът на гласа се намираше във всекидневната и я оглеждаше подозрително.
— Делова среща — едва изграчи Ребус. Абърнети се приближи.
— Интересен бизнес, щом като го вършиш с отворен цип — забеляза той. Ребус погледна надолу и се залови с разтреперани пръсти да коригира нещата. — Кой беше тоя?
— Чеченец от Нюкасъл.
— Май обича да се носи напред-назад, обграден от тълпа мутри. — Абърнети се огледа отново, забеляза кабела с оголените проводници, поклати неодобрително глава и го изключи от контакта. — Странни игри — довърши наблюдението си той.
— Не се безпокой — обади се Ребус. — Всичко е под контрол.