Читать «Врагът на моя враг» онлайн - страница 183

— За нещастие — говореше Таравич — аз нямам чувство за хумор. Така че, надявам се, съм достатъчно ясен, когато заявявам, че ще те убия, ако потрябва.

Ребус разтресе глава, прогони от нея всички тайни, цялата власт, която имаше над Таравич, повтаряйки: „Ти не знаеш нищо — нищичко!“

А на себе си заяви строго: „Ти няма — няма! — да умреш!“

— Дори… и да знаех наистина — опитваше се с мъка да урегулира дишането си, — нямаше да ти кажа нищо. Дори и двамата да се намирахме сред минно поле, пак нямаше да научиш нищо от мен. Искаш ли… да ти обясня защо?

— Дрънкаш глупости, Ребус.

— Няма значение кой си ти или какво си. Но ти търгуваш с човешки същества. — Ребус докосна с разтреперани пръсти разбитите си устни. — Не си по-добър от нацистите.

Таравич постави драматично ръка на гърдите си.

— Трогнат съм до сълзи.

Ребус се изкашля с мъка.

— Защо я искаш обратно? — Знаеше отговора: защото Таравич се канеше да се връща на юг, зарязвайки Телфорд зад гърба си, затънал до шия в лайна. Защото да се върне в Нюкасъл без нея, представляваше дребно, но болезнено поражение. Таравич беше максималист: искаше всичко без остатък. Искаше и най-малката троха в чинията си!

— Това не е твоя работа — отвърна той и пак даде знак. Отново го сграбчиха грубо, но този път Ребус направи опит за съпротива. Покриха устата му с опаковъчна лента.

— Всички ми повтарят колко изтънчен и аристократичен бил Единбург — обясняваше Таравич. — Няма да допусна да обезпокоя съседите с писъци. Поставете го на стол.

Ребус се съпротивляваше, но удар в бъбреците му го принуди да сгъне колене. Натиснаха го на стола и Таравич хвърли сакото си и се залови да откопчава златните копчета за ръкавели, за да може да навие ръкавите на скъпата риза на розови и сини райета. Ръцете му бяха мускулести, без косми, с кожа на петна като тази на лицето му.

— Кожно заболяване — поясни той, смъквайки очилата със синкави стъкла. — Някакъв далечен братовчед бил болен от проказа, така твърдят. — Разкопча горното копче на ризата си. — Не съм хубавец като Томи Телфорд, но се басирам, че ще ме определиш като майстор във всяко друго отношение. — Усмивчица към поддържащата армия, от Ребус явно не се очакваше да я разбере. — Можем да започнем, откъдето ти пожелаеш, Ребус. И ти, само ти ще решиш кога да спрем. Само кимваш, казваш ми къде е тя и аз напускам живота ти завинаги.

Приближи се до Ребус, лице, лъснато от пот, бледосини очи с малки черни зеници: консуматор и садист. Таравич почака няколко секунди, но Ребус не кимна и той се отдръпна. Намери настолна лампа до стола на жертвата си, настъпи с крак основата й и изтръгна кабела.

— Дайте го насам — заповяда той. Две мутри изтеглиха към него стола заедно с Ребус. Таравич проверяваше дали кабелът е включен към контакта и дали последният работи. Друг войник от малката му армия дръпна завесите и лиши децата отсреща от безплатно представление. Таравич люлееше демонстративно кабела в ръка, давайки възможност на Ребус да огледа добре оголените проводници — проводници, по които течеше ток. Двеста и четиридесет волта копнееха да се запознаят с него.