Читать «Врагът на моя враг» онлайн - страница 184

— Повярвай ми — не спираше Таравич, — това е едно голямо нищо. В Босна превърнаха мъчението във фино изкуство. В по-голяма част от случаите дори не търсеха признание. Помагал съм на няколко от по-интелигентните, на ония от тях, които знаеха кога точно да си плюят на петите. В началото се правеха доста пари, трябваше само да си достатъчно силен, за да ги вземеш. Сега се намесват политиците, влачат съдии със себе си. — Погледна Ребус.

— Ония, интелигентните, винаги знаеха кога да се оттеглят. Давам ти последен шанс, Ребус. Помни, само едно кимване. — Проводниците бяха само на някакви нищожни сантиметра от бузата му. Но Таравич размисли, насочи ги първо към ноздрите, а после към очите му. — Едно кимване само.

Ребус се гърчеше, но услужливи ръце на лакеи го натискаха на стола, сграбчили краката, ръцете, раменете, главата — дори бяха обхванали гръдния му кош. Стой, почакай! Шокът ще премине и през тях! Таравич блъфираше! Погледите им се срещнаха и Таравич се оттегли.

— Вържете го здраво за стола. — Лента с ширина пет сантиметра го прикова неподвижно към стола. — Сега вече няма шега, Ребус — обяви Таравич, после се обърна към хората си: — Държите го, докато се приближа, дам ли знак — отскачате встрани.

„Ще разполагам с частица от секундата, когато ме пуснат.“ — мислеше трескаво Ребус. Миг, в който да се освободи. Лентата не беше много здрава, но бе на няколко ката. Може би нямаше да се справи. Напрегна мускулите на гръдния си кош, но не усети и следа от поддаване.

— Започваме — заяви Таравич. — Първо лицето… после слабините. Ще проговориш, няма начин да не го сториш. И двамата го знаем. Колко точно издръжливост искаш да покажеш, зависи от тебе. Не смятам обаче, че това има някакво значение.

Ребус се опита да каже нещо иззад лентата.

— Няма смисъл да говориш — напомни му Таравич. — Искам само да кимнеш, ясно ли е?

Ребус кимна.

— Това кимване ли беше?

Ребус поклати отрицателно глава.

Таравич не изглеждаше впечатлен от малкия трик. Вече се беше концентрирал върху работата. Това беше Ребус за него — работа. Насочи проводниците към бузите на жертвата си.

— Пуснете го!

Горилите отскочиха и Ребус се опита безуспешно да разкъса лентата. Електрическият ток премина през нервната му система и той се вцепени. Сърцето му като че ли се увеличи двойно, очите му сякаш поискаха да изскочат от орбитите си, езикът му заблъска неистово срещу лентата, пристягаща устните му. Таравич пак вдигна кабела.

— Дръжте го.

Ръцете на войниците му се вкопчиха отново в жертвата, която този път не направи опит за съпротива.

— Дори не остана белег — информира го Таравич. — А истинската красота на заниманието ни е, че ти плащаш тока.

Хората му се изсмяха. Започнали бяха да се наслаждават на „работата“.

Таравич се наведе, приближи лице до това на Ребус и очите му потърсиха неговите.