Читать «Врагът на моя враг» онлайн - страница 179

— Инспекторе, настоявам…

— Настоявайте на воля, господин Гроул: това няма да промени фактите. Питам се само какво ще каже господин Симърс в съда, когато го запитат за онова телефонно обаждане, за срещата в ресторанта… когато свидетелите го посочат с пръст и заявят истината. Сигурен съм, че разполага с богат запас от измислени историйки, но за този случай трябва да подготви някоя наистина много, много добра.

Симърс плесна масата с длани и почти се изправи на крака. Нямаше и грам тлъстина по мускулестото му тяло. Вените изпъкнаха ясно по ръцете му.

— Казах вече, никога не съм го срещал, никога не съм говорил с него. Точка, край на историята, финито! Вашите свидетели са лъжци! Вероятно точно вие сте ги инструктирали да лъжат! Това е всичко! — Той се отпусна на стола, натика ръце в джобовете си.

Тук в играта се намеси Ребус на вид с идеята да посъживи замиращ разговор между приятели.

— Чух — подхвърли небрежно той, — че работиш с по-елитни момичета, а не с обикновени бакали и сделките ти са най-малко трицифрени.

Симърс изсумтя и поклати отрицателно глава.

— Инспекторе — заблея пак Гроул, — не мога да разреша тези обвинения.

Симърс продължи да клати глава. В един момент като че ли искаше да каже нещо, но се овладя навреме и само се изсмя.

— Настоявам да ви напомня — продължи Гроул въпреки липсата на внимание от страна на когото и да било от присъстващите, — че клиентът ми ви оказа пълно съдействие по време на този скандален разговор.

Ребус хвана погледа на Хубавеца и го задържа. Имаше толкова много, което потискаше… което почти искаше да излее навън.

— Той ги харесваше вързани, нали? — подхвърли спокойно Ребус.

Гроул скочи, издърпа Симърс от стола.

— Брайън? — не спираше Ребус.

— Благодаря ви, господа — обяви самоуверено Гроул. Натика бележника в куфарчето си, щракна месинговите закопчалки. — Ако имате други въпроси, заслужаващи времето на клиента ми, ще ви помогнем с удоволствие. Но в противен случай ви съветвам да…

— Брайън?

Престън беше изключил магнетофона и се канеше да отвори вратата. Симърс вдигна ключовете от колата, плъзна тъмните очила на носа си.

— Господа — заяви той тържествено, — проведохме много полезен и стимулиращ разговор.

Ребус се изправи срещу него:

— Кой ги връзваше? — упорстваше той, вторачил поглед в очите му.

Хубавецът изсумтя презрително и пак поклати глава. Но се застоя за миг, докато адвокатът му се изнизваше от стаята.

— За него беше, не за тях — подхвърли той шепнешком на минаване.

* * *

За него беше.

Ребус се отправи към болницата. Постоя със Сами двайсетина минути. Двайсет минути размишления и проясняване на хаоса от информация в главата. Двайсет освежителни минути, в края на които той стисна признателно отпуснатата ръка на дъщеря си.

— Благодаря ти — промълви той.

Върна се в апартамента и няколко минути се бори с изкушението да прослуша телефонния секретар едва когато излезе от банята — раменете и гърба му го боляха след уморителното пътуване до Инвърнес. Нещо обаче го накара да натисне бутона. Джак Мортън.