Читать «Врагът на моя враг» онлайн - страница 180

„Отивам на среща с ТТ. Предлагам да се срещнем след нея. Десет и половина в «Окс». Внимавай: ще се опитам, но не обещавам. Пожелай ми успех.“

Дойде в единайсет.

В помещението отзад надуваха гайди. Отпред можеше да е сравнително тихо, ако двама от клиентите не разискваха високо служебните си проблеми: изглежда, се бяха отдали на това занимание от момента, когато офисът им бе затворил за деня, тъй като бяха все още с костюми, от джобовете на които надзъртаха сутрешните вестници.

Ребус запита Джак Мортън какво ще пие.

— Голяма чаша портокалов сок и лимонада.

— Как мина? — Ребус поръча напитките. За четиридесет минути чакане бе успял да изпие две коли и беше преминал на кафе.

— Изглежда, ще налапат въдицата.

— Кои бяха там?

— Спонсорите ми от магазина, Телфорд и двама от трепачите му.

— Предавателят създаде ли ти проблеми?

— Никакви.

— Претърсиха ли те?

Мортън поклати глава.

— Като че ли не бяха в час, нещо май доста сериозно ги ядеше отвътре. Искаш ли да чуеш плана? — Ребус кимна. — Посред нощ във фабриката пристига камион и аз го пускам да мине през портала. Моята историйка е, че шефът е потвърдил доставката по телефона. Така оставам чист.

— Шефът обаче няма да се обади, нали?

— Точно. Подвел ме е глас по телефона. В полицията трябва да държа на това.

— Ние ще измъкнем истината от тебе.

— Както вече ти казах, Джон, планът им недоизпипан. Все пак са се стегнали достатъчно, за да ме проверят. Изглеждаха доволни.

— Давай сега за камиона.

— В него ще има десет души, въоръжени до зъби. От мен се иска утре да предам на Телфорд груб план на фабриката, да му съобщя колко хора ще бъдат там през нощта, какъв тип е алармената система.

— Какво ще ти дадат?

— Пет хиляди долара. Преценил е правилно: те ще платят дълговете ми и ще остане нещичко.

Пет хиляди долара: сумата, която Джоузеф Линц бе изтеглил от банката си.

— Не намериха пукнатини в разказа ти, така ли?

— Наблюдават апартамента ми.

— Но не са те проследили дотук, нали?

Мортън поклати глава и Ребус сподели с него натрупаната нова информация и подозренията си. Докато Мортън я обмисляше, Ребус го запита:

— Какво смята да прави Клейвърхаус?

— Записаните доказателства са добри: Телфорд говори, аз не пропускам да го назова „Господин Телфорд“ и „Томи“. Ясно е, че на записа е той. Но… Клейвърхаус иска да хвана екипа на местопрестъплението.

— Трябва да бъде много точен.

— Повтаря това непрекъснато.

— Определиха ли дата?

— В събота, ако всичко върви гладко.

— Как смяташ, ще получим ли анонимно обаждане в петък?

— Да, ако си прав.

— Да, ако съм прав — съгласи се Ребус.

33.

Получиха анонимното съобщение едва на обяд в събота и Ребус се увери, че и този път усетът му не го бе подвел.

Пръв изненадващо го поздрави Клейвърхаус — той беше много зает и бе отбелязал обаждането само като странично допълнение. Офисът на отдела им във Фетс бе като разбунен пчелен кошер: по стените бяха закачени подробни карти на завода за наркотици и разписания на дежурствата. Цветни самозалепващи се лентички посочваха разположението на персонала. През нощта в завода оставаше само охраната — освен ако някоя спешна поръчка не изискваше удължаване на работното време. Тази нощ полицаи от управлението на Лодиан и Бръдърс ще подсилят охраната: двайсет души в завода, снайперисти на покрива и зад някои стратегически прозорци. А отвън ще се спотайва подкрепление от дузина коли и фургони. Това беше най-голямата операция в кариерата на Клейвърхаус: отговорността бе голяма — от него се очакваше много. Той се носеше наоколо, повтаряйки като мантра двете фрази: „Всичко трябва да се изпипа много добре“ и „Няма да оставя нищо на късмета“.