Читать «Врагът на моя враг» онлайн - страница 16

— Бях на изток — твърдеше упорито той. — Там ме откриха съюзниците.

Проблемът беше, че нямаше убедителен отговор на въпроса как се е озовал в Англия. Заявяваше, че помолил за разрешение да отиде там и да започне нов живот. Не желаел да се връща в Елзас, искал да е колкото било възможно по-далеко от германците. Настоявал вода да тече между него и тях. Но нямаше документи, потвърждаващи това твърдение, а междувременно детективите на холокоста излязоха пред обществеността със собствено „доказателство“, според което Линц е бил свързан с така наречения Път на плъховете.

— Чувал ли сте нещо за Пътя на плъховете? — го беше попитал Ребус на първата им среща.

— Разбира се — бе отговорил Джоузеф Линц. — Но аз никога не съм имал нищо общо с него.

Разговорът се проведе в гостната на дома му на „Хериът Роуд“. Елегантна, стара четириетажна сграда. Огромна къща за човек, никога несъздавал семейство. Ребус го беше подхвърлил, но Линц само сви рамене, както имаше навика да прави. Откъде бяха дошли парите?

— Работих много, инспекторе.

Сигурно, но Линц бе купил тази къща в края на петдесетте години с лекторска заплата. Според негов колега от онова време всички във факултета тогава са подозирали, че Линц има солиден частен доход от неизвестен произход. Линц го отрече.

— Тогава къщите се продаваха много евтино, инспекторе. На мода бяха бунгала и имоти в провинцията.

Джоузеф Линц. Нисък човечец с очила (я имаше, я нямаше сто и петдесет сантиметра). Ръце на възрастен човек с характерните тъмни петна по кожата. На едната китка се кипреше часовник отпреди войната. Стените на гостната му се криеха зад лавици с книги, защитени от праха със стъкла. Черни костюми. Елегантно поведение, почти женствено: излъчваше се от начина, по който вдигаше чашата до устните си, по който отстраняваше прашинки от панталоните си.

— Не обвинявам евреите — бе казал той. — Готови са да нарочат всекиго, стига да им се удаде. Съкровеното им желание е да принудят целия свят да изпитва вина.

— По какъв начин, господине?

— Нямаме ли всички някаква малка тайна, неща, от които се срамуваме? — Тук го бе погледнал с усмивка. — Вие играете тяхната игра, без дори да знаете каква е.

Тогава Ребус го притисна.

— Двете имена са много близки, нали? Линц, Линцстек…

— Естествено — в противен случай нямаше да имат никакви основания за обвиненията си. Помислете, инспекторе, ако наистина бях този човек, нямаше ли да избера съвсем друго име? Приемате ли, че притежавам поне средна интелигентност?

— Вашата интелигентност е много над средното ниво, господин Линц.

По стените висяха дипломи в рамки, титли, групови снимки с университетски съветници, с политици. Когато Фермерът насъбра повече сведения за Джоузеф Линц, посъветва Ребус да стъпва внимателно. Линц обичаше изкуството — често посещаваше операта, художествените галерии, музеите — известен беше като щедър дарител в тази област. Човек с много приятели. Но същевременно истински самотник, най-щастлив, когато се грижеше за гробовете в гробището „Уористън“. Тъмни сенки с неправилна форма под очите се спускаха към бузите му. Спеше ли добре?