Читать «Врагът на моя враг» онлайн - страница 15

— Няма да помогне за идентифицирането на Линцстек.

— Така е, но дава причината за масовото убийство.

— Малка възстановителна почивка за момчетата. — Тя го изгледа студено. — Извинявай. — Вдигна виновно ръце. — Прекалено много говоря, знам. Вашето обяснение звучи напълно логично: лейтенантът като че ли наистина се е опитвал писмено да оправдае стореното.

— Заради поколенията ли?

— Може би. В края на краищата тогава те току-що са били тръгнали надолу по хълма.

Той прехвърли набързо другите преводи.

— Нещо друго?

— Няколко допълнителни доклада, нищо особено. Както и част от свидетелските показания. — Погледна го с бледосиви очи. — Обсебва те след време, нали?

Срещна погледа й и й кимна.

Жената, оцеляла след касапницата, живееше в Жулак и беше разпитвана от местната полиция за командира на германските войски този ден. В разказа й нямаше изменения от разказаното на процеса: Зърнала лицето му само за секунди, при това от таванско прозорче на триетажна къща. Показали й бяха нова снимка на Джоузеф Линц, но тя бе свила рамене: „Може би… да, може би…“

Ребус знаеше, че този отговор ще бъде отхвърлен без колебание. Всеки прокурор дяволски добре ще си представи какво би направил с него адвокатът на обвиняемия, дори и да е полуидиот.

— Случаят напредва ли? — Кирстин Мийд вероятно бе забелязала сянката, помрачила за миг лицето му.

— Едвам крета. Проблемът е, че всичко това тук — той махна с ръка към бюрото, покрито с изписани листи — някак не се връзва с дребния старец от Ню Таун, а аз нямам нищо друго насреща.

— Срещали сте се, така ли?

— Един или два пъти.

— Що за човек е?

Що за човек беше наистина Джоузеф Линц? Лингвист на високо културно ниво. През седемдесетте години дори е бил преподавател в университета макар и само за година или две. „Запълвах временен вакуум, докато намерят подходящ човек“ — беше обяснил той. Живееше в Шотландия от 1956 или от 1946 години — беше неясен, когато ставаше въпрос за дати, обясняваше го с отслабване на паметта си. И началният етап от живота му бе забулен с мъгла: документите му били унищожени и съюзниците трябвало да му издадат нови. Нямаше доказателство — освен думите на Линц — че новите документи не са само официален запис на лъжите му, приети тогава за чиста монета. Линц бе представил на съюзниците следната история: месторождение — Елзас; родителите му и всички роднини от двете страни — мъртви; принудително записване в есесовските войски. Ребус хареса последното: добра идея беше признанието за есесовските войски. Хитър ход: той би могъл да убеди официалните власти, че след като е бил достатъчно честен да признае този факт, то той вероятно е напълно честен и за другите подробности от биографията си. Нямаше досие за някой си Джоузеф Линц, служил в есесовски полк, но когато изходът от войната става ясен, щабът на есесовските войски наредил да се унищожи голяма част от досиетата. Военното досие на Линц също беше мъгляво — той оправдаваше белите петна в паметта си с шок от експлозия на граната. Но разярено отричаше името Линцстек и твърдеше, че никога не е служил във въпросната френска област.