Читать «Врагът на моя враг» онлайн - страница 18

— Какво става? — възкликна тя внезапно. И Ребус чу ужасен женски писък иззад вратата до тях, вратата към дамските тоалетни. Писъкът се повтори и този път бе последван от няколко думи.

— Помогнете ми!

Ребус блъсна вратата и се втурна вътре. Униформена полицайка се опитваше да отвори с рамо вратата към една от кабинките на тоалетната. Иззад нея се носеха неясни задавени звуци.

— Какво става? — запита Ребус.

— Арестувах я преди двайсетина минути, каза, че трябва да ползва тоалетната. — На почервенялото й лице се бореха с променлив резултат гняв и смут.

Ребус впи пръсти в горната част на вратата, вдигна се нагоре и се вторачи във фигурата върху тоалетната чиния. Млада жена, силно гримирана. Облегната назад, тя се взираше в него с неподвижен, стъклен поглед. Но ръцете й работеха неспирно: дърпаха хартия от рулото на стената, тикаха я в устата.

— Ще се задуши! — възкликна Ребус, плъзгайки се надолу. — Отмести се!

Подпря с рамо вратата, опита още веднъж. Направи стъпка назад и ритна бравата. Вратата се отвори, като блъсна леко коленете на жената вътре. Лицето й вече бе пурпурночервено.

— Хвани ръцете й! — нареди Ребус на полицайката и се залови да тегли тоалетната хартия от устата на арестуваната. Изтегли поне половин ролка. Съзнаваше, че отстрани изглежда като третокласен фокусник. Хвана погледа на униформената и двамата неволно се разсмяха. Жената вече не се съпротивляваше. Косата й висеше безжизнено — мръсна, с избледнял кестеняв цвят. Черно кожено яке и тясна черна пола. Босите й крака бяха покрити с розови петна от студа, едното коляно бе наранено от сблъсъка с вратата и кървеше. Яркото червило се лепеше по пръстите на Ребус. Тя плачеше тихо и отчаяно като изгубено дете и той се засрами от неволния си смях преди малко. Клекна и се опита да надзърне в разплаканите й очи през черните ивици размазан грим. Тя премига, но не отклони поглед, изкашляйки останките от хартията.

— Чужденка е — обясняваше полицайката. — Май не говори английски.

— Как тогава ти каза, че се нуждае от тоалетна?

— Има разни начини, нали?

— Къде попадна на нея?

— Надолу по „Плезънс“, нагло поведение, набиваше се в очи.

— Сега научавам, че се подвизават и там.

— Новост и за мен.

— Сама ли беше?

— Така ми се стори.

Ребус хвана ръцете на жената. Все още бе клекнал пред нея и острите й колене докосваха гърдите му.

— Добре ли сте? — Клепачите й трепнаха. Придаде си изражение на учтива загриженост. — Сега вече сте добре, нали?

Тя кимна едва забележимо.

— Добре. — Дрезгав глас, студени пръсти. Вероятно е наркоманка като по-голяма част от тези момичета. За пръв път обаче попадаше на чужденка, неговореща английски. Обърна ръцете й с дланите нагоре: белези по китките от неотдавнашни рани. Не се опита да го спре, когато изтегли нагоре единия ръкав на якето: под него ръката й бе гъста мрежа белези от многократни наранявания.

— Самонаранявания? — запита се той.

Жената заговори, засипа го с поток неразбираеми думи. Кирстин Мийд, която досега стоеше настрани, пристъпи напред. Ребус я погледна въпросително.