Читать «Врагът на моя враг» онлайн - страница 150

— Изтръскайте чергата, опитайте се да намерите някакъв изход. — Ребус и Темплър се спогледаха. — Ще се върна след час или два. — Фермерът се огледа безпомощно и внезапно заприлича на изгубено момченце. — Заключете вратата, когато излезете. — Махна неопределено с ръка и излезе.

— Трябва да заключва офиса, за да запази тайната на ужасното си кафе — подхвърли Ребус.

— Напоследък като че ли малко се подобри.

— Изглежда, си получила увреждане на вкусовите си жлези. И така, главен инспекторе… — Ребус завъртя стола си към нейния, — да поизтръскаме ли чергата?

Тя се усмихна.

— Смята, че губи.

— Кандидатирал ли се е пак?

— Вероятно.

— И само ние можем да спасим положението, така ли?

— Не виждам нас двамата в ролята на Батман и Робин.

— Има си хас.

— Една част от тебе винаги е готова да заяви: „Остави ги да се дерат, защо не? Стига в огъня им да не попадат невинни граждани.“

— Работата е там, че те винаги попадат. — Ребус мислеше за Сами, за Кандис…

Тя го погледна.

— Как си?

— Както винаги.

— Толкова зле ли?

— Такова ми е призванието.

— Приключи ли с Джоузеф Линц?

Ребус поклати глава.

— Има доста сериозен шанс да е вързан с Телфорд.

— Все още ли смяташ, че Телфорд е зад цялата история?

— Телфорд или Кафърти.

— Кафърти ли?

— Опит за вкарване на Телфорд в капан — същият номер, който някой се опита да ми погоди с Мацумото.

— Знаеш ли, че още не сме те измъкнали от блатото?

Той я погледна.

— Имаш предвид евентуално вътрешно разследване ли? Мъжете в черно, прокрадващи се нечуто зад гърба ти? — Тя кимна. — Няма защо да не бъдат допуснати на купона, нали?

— Какъв купон?

— Оня в главата ми. Купонът, който никога не приключва. — Ребус се наклони през бюрото, за да отговори на телефонното позвъняване. — Не, той не е тук. Бихте ли ми предали съобщението? Инспектор Ребус на телефона. — Замълча, без да отклонява поглед от Джил Темплър. — Да, аз работя по този случай. — Намери хартия и химикалка. — М-м-м, разбирам. Да, така звучи. Ще му го съобщя, когато се върне. — Поглед, втренчен в очите й. После подаде основната реплика: — Колко са убитите?

* * *

Само един. Друг бе напуснал полесражението с ръка, едва закрепена за рамото му. Обърнал се бе за помощ към местната болница с нужда от бърза хирургическа намеса и преливане на огромно количество кръв.

Посред бял ден. Не в Единбург, а в Пейсли, родния град на Телфорд, все още под негово управление. Четирима мъже в работни облекла на общината, имитиращи екип за поддръжка на пътищата, но с мачете и пистолети от голям калибър вместо с кирки и лопати. Подгонват жертвите в жилищен квартал сред деца на тротинетки по тротоарите или играещи на топка по уличното платно. Жени, увиснали по прозорците. Отдавна пораснали мъже, обзети от истерично желание да се нараняват един друг. Мачете се стоварва с все сила върху единия, но макар и ранен той продължава да тича. Приятелят му се опитва да прескочи ограда, но не е бил достатъчно бърз и пъргав. Ако скокът му бе със седем сантиметра по-висок, щял е да спаси кожата. Пръстите на краката му обаче се закачат и той пада. Приклад на пистолет се стоварва върху тила му, докато се опитва да се изправи. Два изстрела, впечатляващ поток кръв и мозък. Децата са спрели игрите си, втрещени, замръзнали по местата си. Жени пищят от прозорците, молят ги да бягат. Но паниката е била излишна — тези два изстрела задоволяват нещо неназовимо — гонитбата приключва. Четиримата герои на уличния екшън се обръщат като по команда и изтичват обратно в очакващия ги на улицата фургон.