Читать «Врагът на моя враг» онлайн - страница 124

Върна се на бюрото си и се вгледа в паметта си — както му препоръча Уотсън. Джил Темплър го отмина, после спря, явно решила, че има нужда от няколко мили думи.

— Никой от нас не смята, че ти си го сторил, Джон. Но подобно нещо… Японският консул задава въпроси… Трябва да спазим процедурата, нямаме избор.

— В края на краищата всичко опира до политиката, нали? — Ребус мислеше за Джоузеф Линц.

* * *

На обяд се отби при Нед Фарлоу — попита го няма ли нужда от нещо. Фарлоу поиска сандвичи, книги, вестници и компания. Имаше изнурен вид, изтощен беше от принудителното обездвижване. Може би скоро ще се сети да поиска адвокат. А всеки адвокат можеше да го измъкне от килията за нула време.

Ребус предаде доклада си на секретарката на Уотсън и се отправи към гарата. Едва бе извървял няколко крачки, когато до него спря „Рейндж Роувър“ и Хубавецът го подкани да влезе. Ребус погледна към задната седалка и погледът му срещна този на Телфорд. Изприщеното му лице лъщеше от мазила против изгаряне: изглеждаше като Джейк Таравич, измъкнат в последния момент от котел с вряща вода.

Ребус се поколеба: не беше проблем да се върне в полицейското с кратък спринт.

— Влизай — повтори „любезното“ подканване Хубавецът. Ребус нямаше навика да отхвърля безплатни покани и се подчини.

Хубавецът завъртя волана и пое в обратна посока. До него отпред бе привързан здраво големият жълт плюшен мечок.

— Вероятно не си струва да моля да оставите Нед Фарлоу на мира, познах ли? — подхвърли Ребус.

Телфорд мислеше за друго.

— Той иска война — ще си я получи.

— Кой?

— Шефът ти.

— Не работя за Кафърти.

— Хайде де!

— Аз го тикнах в затвора.

— И не спря да се срещаш с него по всяко време на денонощието.

— Не съм убил Мацумото.

Телфорд го погледна и не беше трудно да се отгатне, че едва сдържаше желанието да го удари.

— Знаеш, че не съм го направил — продължаваше да упорства Ребус.

— Какво искаш да кажеш?

— Защото ти го направи и искаш аз да… — навърташе Ребус.

В следващия миг ръцете на Телфорд се сключиха около врата му. Ребус го отхвърли с просто свиване на раменете, опита се да го закове върху седалката — невъзможен подвиг при движеща се кола. Хубавецът удари спирачки, излезе и измъкна Ребус на тротоара. Телфорд ги последва с кръвясали от ярост очи.

— Няма да разреша да ми лепнеш и това! — ревеше той. Колите намаляваха скорост, през стъклата им надничаха любопитни физиономии, пешеходците предвидливо пресичаха забързано на другия тротоар.

— Но кой тогава? — Гласът на Ребус трепна озадачено.

— Кафърти! — съскаше Телфорд. — Двамата с Кафърти! Опитвате се да ме вкарате в капан!

— Повтарям: не съм аз.

— Шефе — гърчеше се до тях Хубавецът, — да сменим сцената, а? — Откритото любопитство на хората наоколо явно го изнервяше. Телфорд схвана болката му и поотпусна рамене.

— Влизай в колата! — озъби се той на Ребус. Ребус не помръдна, вторачен в него. — Всичко е наред — влизай. Само ще ти покажа някои неща.