Читать «Врагът на моя враг» онлайн - страница 120

Джон Ребус пак беше солидно натикан в добър капан. Добре, дори елегантно построен. Везните внезапно се наклониха към Телфорд, по-изтънчения от двамата негодници.

Телфорд.

Ребус се отби при Фарлоу, преди да излезе от управлението. Буден беше.

— Докога ще стоя тук? — запита той.

— Колкото е възможно по-дълго.

— Как е Телфорд?

— Дребни изгаряния. Не очаквай да направи оплакване. Иска те на улицата.

— Пусни ме тогава.

— Нед, не се прави на голям умник. Ако се наложи, ние ще отправим обвинение. Нямаме нужда от Телфорд.

Фарлоу го погледна.

— Ще ме обвиниш ли?

— Видях всичко? Непредизвикано нападение срещу невинен.

Фарлоу изсумтя презрително, после се засмя.

— Каква ирония! Обвиняваш ме, за да ме запазиш. — Замълча. — И няма да мога да ходя при Сами, нали?

Ребус поклати глава.

— Не бях се сетил. — Фарлоу го погледна. — Истината е, че тогава изобщо не мислех. Просто го направх. Направих го и това е. А когато го направих, се почувствах… не намирам точната дума… блестящо — не, брилянтно. Направо страхотно!

— А после?

Фарлоу сви рамене.

— Какво „после“? То е само остатъкът от живота ми.

* * *

Ребус не се прибра вкъщи, знаеше, че няма да заспи. И тъй като нямаше кола, не можеше да се впусне в още едно от безцелните си нощни пътешествия. Отиде в болницата и седна до леглото на Сами. Вдигна ръката й, постави я на лицето си и замря така.

По някое време влезе една от сестрите на смяна и го запита има ли нужда от нещо. Попита я дали случайно не би могла да му услужи с таблетка парацетамол.

— В болница сме, господине — напомни му тя с усмивка. — Ще се опитам да ви помогна.

21.

В десет часа Ребус трябваше да се яви за нов „разговор“ в Сейнт Ленард и когато пейджърът му изпищя в осем и петнайсет, реши, че го привикват оттам. Оказа се обаче, че трябва да позвъни на моргата в Каугейт. Свързаха го веднага с доктор Кърт.

— Май улучих джакпота — съобщи му Кърт.

— Да разбирам ли, че започваш работа върху Мацумото?

— Наказание за греховете ми. Джон, относно ония празни приказки. Празни са, нали?

— Не съм го убил.

— Радвам се да го чуя. — Кърт като че ли търсеше думи. — Има някои проблеми от етичен характер, разбира се, така че няма как да предложа директно да прескочиш насам.

— Има нещо, което искаш да видя, така ли?

— Не мога да го кажа точна така. — Кърт се изкашля ненужно. — Но ако случайно се окажеш тук… а по това време сутрин няма хора.

— Тръгвам.

От моргата го деляха само десет минути бърз ход. Кърт го чакаше във фоайето.

Стените на помещението бяха облицовани с бели плочки, облени с ярка светлина, отразяваща се в неръждаемата стомана на пособията там. Два от плотовете за дисекция бяха празни, на третия беше проснато голото тяло на Мацумото. Ребус се приближи и замря, стреснат от гледката.