Читать «Врагът на моя враг» онлайн - страница 117

— Благодаря — отклони поканата той. — Май много е заспало тук тая вечер, а?

— Рано е — реагира тя. — Почакайте да мине полунощ…

Нямаше как да виси тук толкова дълго. Мацумото обаче го изненада приятно: вдигна ръце, ливна свеж поток японски думи, кимаше, хилеше се и събираше чиповете си. Осребри ги и излезе. Ребус изчака трийсетина секунди, преди да го последва. Пожела бодро „Лека нощ“ на странната двойка бодигарди и заслиза по стълбите, усещайки погледите им в гърба си до последното стъпало.

Мацумото закопчаваше палтото, после уви шала около врата си. Вървеше към хотела. Ребус спря внезапно, навел рамене под товара на умората: денят му беше много, много дълъг. Замисли се за Сами, за Линц, за Невестулката, за времето, изтичащо между пръстите му за едно нищо.

— Майната му! Стига с тая игра на стражари и апаши за днес!

Завъртя се на пети и закрачи към колата си. „Десет години по-късно“: „Прибирам се вкъщи“.

Имаше най-малко двайсетина минути пеша до „Флинт Стрийт“ с много стръмни улици и вятър, тази вечер изпълнен с луда злоба към човешкия род. Градът бе стихнал: хората се свиваха мълчаливо по автобусните спирки, студенти дъвчеха печени или пържени картофи с пикантен сос. Няколко самотни души маршируваха към домовете си с походка на пияни. Ребус се спря, огледа се озадачено, смръщил вежди. Не остави ли „Сааба“ тук? Положителен беше… не, не! Думата бе придобила зловещ нюанс. Сигурен беше — да сигурен! — тук беше оставил колата си. Точно на мястото на паркирания черен „Форд Фиеста“ зад онова мини.

Но от нея нямаше и следа.

— А, хиляди дяволи! — избухна той. Нямаше начупени стъкла по асфалта, което означава, че не са действали с тухла, за да я отворят. Ще има да го поднасят в службата, без значение дали ще я намери или не. Мина такси и той го спря, но после си спомни, че няма нито стотинка и го освободи.

Апартаментът му на „Ардън Стрийт“ не беше кой знае колко далеко, но ако знаеше какво го чака, щеше да избяга вдън земя.

20.

Заспа във фотьойла край прозореца на всекидневната, дръпнал завивка до врата си. Там го завари и резкият звън, който го извлече от дълбините на безпаметен сън. Нужно му беше време, докато се ориентира и разбере, че се звъни на вратата му. Изправи се на крака със залитане, нахлузи панталоните.

— Добре де, идвам! — извика той вече в коридора. — Поспри малко топката.

Отвори вратата и се озова пред Бил Прайд.

— Господи, Бил, това нашествие да не е някакъв вид изкривено отмъщение? — Ребус гледаше невярващо часовника си: два часа и петнайсет след полунощ!

— Не, Джон, за съжаление — отговори Прайд. Изразът и гласът му подсказаха на Ребус, че се е случило нещо много лошо.

Нещо наистина много лошо.

* * *

— Не съм пил от седмици.

— Сигурен ли си?

— Напълно. — Ребус не отклоняваше поглед от този на главен инспектор Джил Темплър. Намираха се в офиса й в управлението на Сейнт Ленард. Там беше и Прайд: без сако, с навити ръкави на ризата. Джил Темплър изглеждаше все още замаяна, несъвзела се след насилствено прекъснат сън. Ребус вървеше напред-назад в малкото свободно пространство пред бюрото й, не можеше да се задържи на едно място.