Читать «Врагове по неволя» онлайн - страница 292

Аз се изправих до седнало положение и свенливо придърпах чаршафите към гърдите си, а тя приближи и се настани на края на леглото ми.

— Здрасти, Атила.

— Здравей, Лунатичке — усмихнах се.

— Чакай да видиш какво ти нося — ухили се тя.

После бръкна в торбата и извади… Познайте какво! Огромна бутилка „Джони Уокър“ — син етикет. Няма майтап, не бях виждал по-голяма бутилка, при това пълна догоре с онази славна, изгаряща гърлото златиста течност. Реших, че трябва да й е струвала поне пет-шестстотин долара. Разтърках очи и се вторачих в нея.

— Давай — каза тя и протегна бутилката към мен. — Не можех да си позволя такъв подарък при моята заплата, но Организацията реши, че заслужаваш компенсация за допълнителните си разходи.

— Господи, не знам… — поколебах се. — В армията има много строго правило да не се приемат подаръци на стойност над петдесет долара. Още повече, от организация като вашата…

После грабнах бутилката от ръката й.

— Разбира се, когато става дума за компенсиране на легитимни разходи, тогава нещата са съвсем различни. Сигурен съм.

Бързо отвъртях капачката и ударих една дълга глътка. Очите ми щяха да изскочат от орбитите си, а гърлото ми сякаш бе обхванато от пожар.

— Къде е Томи? — попитах, когато отново можех да говоря.

— У дома си, в отпуск.

— Аха. Ще остане ли в армията, или ще напусне?

— Още не е решил. Изпитва известно огорчение. А и знае, че ако остане, ще го следят на всяка крачка.

— Да, трудно решение. Сигурно смята да поговори за това с вашите, нали?

Не се случва често човек да изненада Катрин Карлсън, но този път я сгащих. Ама наистина! Тя отметна глава и зяпна.

— Знаел си, че ми е брат?

— Да, по дяволите — уверих я аз. — През цялото време.

— Лъжец!

Свих рамене. Разбира се, трябваше да се сетя още когато Ърни, старият съквартирант на Уайтхол от кадетските им години, ми беше казал за снимката. Това трябваше да е снимка на сестра му. Или пък можех да забележа приликата, когато бяха един до друг в килията. Но не се сетих. Не и докато не ги видях през обектива на камерата.

— А ти защо не ми каза?

— Не можех.

— Защо? Може би щях да бъда по-чувствителен. Може би нямаше да говоря глупости толкова много пъти.

— Ти? Чувствителен? Господи, Дръмънд, не ме разсмивай.

— Е, можеше поне да опиташ.

— Добре де, спазвах едно старо семейно обещание.

— Разкажи ми.

— Когато Томас постъпи в „Уест Пойнт“, накара цялото ни семейство да стои настрана.

— Защо? Срамувал ли се е?

— Може би малко, но ние не се засегнахме. Решихме, че той всъщност се срамуваше от армията, от нейната ограниченост. Армията не би ни одобрила.

— Защото родителите ви са хипита ли?

— Определено. Но когато Томас порасна, и той не одобряваше начина им на живот. Не беше за него. Спомняш ли си онзи стар телевизионен сериал „Семейни връзки“?

— И какво? Томи е бил героят на Майкъл Джей Фокс?

Тя се изхили:

— Абсолютно. Всички в комуната бяха изумени. Ние се обличахме с дрехи от помощи, само Томас винаги беше с изгладени панталони и лъснати обувки. Когато играехме на каубои и индианци, всички искахме да бъдем от страната на угнетените индианци, само Томас искаше да бъде кавалерийският офицер. Защо смяташ, че му казвам Томас вместо „Том“ или „Томи“? Той настояваше за това. Беше по-различен.